Кърт Вонегът
Къде живея
Не много отдавна един продавач на енциклопедии се отби в най-старата библиотека в Америка, която е прекрасната „Стърджис“ в селцето Барнстейбъл на северния бряг на Кейп Код. И посочи на лесно изпадащия в безпокойство библиотекар, че най-новият общ справочник в библиотеката му е Енциклопедия Британика от 1938 година, при това запушена на рафтовете от Енциклопедия Американа от 1910 година. Освен това му каза, че от 1938 година насам са се случили множество важни неща, сред които откриването на пеницилина и хитлеристкото нахлуване в Полша.
Продавачът на енциклопедии бе посъветван да отнесе изумлението си към някой от настоятелите на библиотеката. Получи имената и адресите им. Сред тях бяха Кабът, също така Лоуъл, Китридж и някои други. Библиотекарят му обясни, че има шанс да се срещне с няколко от тях едновременно, ако отиде в Яхт клуба. И той се отправи по тесния път натам, като едва не си счупи врата, заради поредицата страховити дупки, оставени да обезсърчават любителите на големите скорости — да ги убиват, ако е възможно.
Искаше да изпие едно мартини и се чудеше дали барът обслужва външни хора. С ужас откри, че клубът представлява барака пет на десет метра, по подобие на „Озаркс“ в Масачузетс. Вътре имаше смешно изгнила маса за тенис, метално кошче за изгубени вещи с опесъчено, ухаещо съдържание и пиано, стояло с години под капещата от тавана дъждовна вода.
Нямаше бар, телефон, електричество. Нямаше и членове. Като капак на всичко, в пристанището нямаше нито капка вода. Приливът, който понякога достигаше пет метра, се бе оттеглил изцяло. Така наречените „яхти“ — древни дървени съоръжения — бяха полегнали върху синкавокафявата тиня на пристанищното дъно. Облаци чайки и речни рибарки крещяха над тази тиня и над всичките хубави неща за ядене, които можеха да открият в нея.
Имаше и няколко мъже, които изравяха миди като яребици от края на Сенди Нек — петнайсеткилометровата пясъчна ивица, която отделя пристанището от леденостудения залив. Имаше също патици, гъски, чапли и други водни птици — те се тълпяха над соленото блато, което обграждаше пристанището на запад. Близо до тясното устие на пристанището, в очакване на водата беше полегнала на една страна мауна от Марбълхед с двуметров кил. С такъв голям кил изобщо не би трябвало да ходи в Барнстейбъл. Продавачът на енциклопедии, останал безчувствен към суровата красота наоколо и много потиснат, отиде да обядва. Тъй като се намираше в центъра на най-процъфтяващата област от Нова Англия — Барнстейбъл, и тъй като процъфтяването се дължеше на туризма, той имаше основания да очаква, че ще открие някакво удивително примамливо място за хапване. Наложи се да се задоволи с метален стол пред гетинаксов тезгях, намиращ се в агресивно неелегантната и неколониална институция, наречена „Барнстейбъл Нюз Стор“ — още едно подобие на „Озаркс“ — смесения магазин. Девизът му беше: „Ако е добро, значи го имаме, ако е лошо, значи сме го продали“.
След обяд продължи да издирва настоятелите и го посъветваха да опита в селския музей, който се помещава в старата тухлена сграда на митницата. Самата сграда е паметник на отдавна отминалите дни, когато пристанището е било използвано от големи кораби — преди да се напълни със синкавокафявата тиня. Там не откри никакви настоятели, а експонатите бяха убийствено отегчителни. Продавачът на енциклопедии се почувства удавен в апатия — епидемично заболяване сред случайните посетители на селото.
И прибягна до най-често използвания лек, който беше да скочи в колата си и да отпраши към баровете, пицариите, игрищата за боулинг и магазините за сувенири в Хаянис — търговското сърце на Кейп Код. Там се отърси от фрустрациите, изразходвайки енергията си на миниатюрното игрище за голф, наречено „Плейланд“. По онова време игрището притежаваше едно влудяващо, патетично нещо, типично за миш-маша по южния бряг на Кейп Код. Беше построено на ливада, някогашно притежание на Американския легион, и точно в центъра, между хитроумните малки мостчета и коркови писти, се мъдреше един танк Шърман, оставен там през по-прозаичните и не чак толкова предприемчиви времена като паметник на ветераните от Втората световна война.
Паметникът след това беше преместен, но все още е на Южния бряг, където неизбежно отново ще бъде погълнат от недостойни неща.
Достойнството на танка щеше да се запази много по-добре в Барнстейбъл, само че селото не искаше да го приеме. Политиката му беше никога да не приема нищо. Щастливият резултат от това е, че мястото се променя със скоростта, с която се променят правилата на шахмата.