Най-голямата промяна в последно време е свързана с изборите. Допреди шест години наблюдателите на Демократическата партия и наблюдателите на Републиканската партия до един бяха републиканци. Сега наблюдателите на Демократическата партия са демократи. Последиците от тази революция не се оказаха чак толкова ужасни, колкото се очакваше… сега-засега.
Един друг разрив с миналото е свързан с бюджета на местното самодейно театрално общество — „Комедийния клуб Барнстейбъл“. Клубът имаше касиер, който всеки месец, в продължение на трийсет години, гневно отказваше да съобщи какъв е счетоводният баланс, от страх, че клубът ще похарчи парите глупаво. Миналата година се пенсионира. Новият касиер обяви наличност от четиристотин долара и няколко цента и членовете ги профукаха за нова завеса с цвят на развалена сьомга. Тази гниеща завеса, между другото, осъществи своя дебют при постановката „Военният съд при бунта на Кейн“, в която капитан Куиг не подрънкваше нервно със стоманени топки в ръка. Топките бяха махнати заради хипотезата, че са многозначителни.
Още една голяма промяна настъпи преди около шейсет години, когато стана ясно, че рибата тон е добра за ядене. Преди това рибарите от Барнстейбъл я наричаха „конска скумрия“ и псуваха, когато я уловяха. След това, без да престават да псуват, я накълцваха на парчета и отново я хвърляха в залива за предупреждение на другите конски скумрии. Заради смелостта — или глупостта си — рибата тон не си отиде и благодарение на това стана възможен един фестивал, след Празника на труда, наречен „Барнстейбълско дерби за лов на риба тон“. За събитието от цялото Източно крайбрежие се стичат рибари с въдичарски макари, големи колкото часовник в съдебна зала. Селяните винаги са се чудили кое ги кара да идват. Никой никога не улавяше нищо.
Едно друго откритие, което селяните трябва да направят в бъдеще, е, че кръглите миди могат да се ядат, без да предизвикат мигновена смърт. Пристанището на места гъмжи от тях. Никой не ги закача. Една от причините да не им се обръща внимание може би е фактът, че наоколо е пълно с два други деликатеса, които се приготвят далеч по-просто — продълговатите мидите и костура. За да събереш продълговати миди, е достатъчно да се наведеш, когато водата се оттегли. За да намериш костур, трябва да следваш морските птици, да видиш къде се трупат на конусообразни формации и да хвърлиш въдицата си там, където сочи върхът на конуса — отдолу има костур.
Още нещо, което очаква Барнстейбъл в бъдеще — малко от селата по Кейп Код имат шанс да преживеят днешния алчен, безвкусен просперитет с недокосната душа. Някога Х. Л. Менкен каза нещо в смисъл, че „Никой не се е разорил, ако е преувеличавал вулгарността на американците“, и богатствата, които сега се трупат за сметка на вулгаризацията на Кейп Код, със сигурност потвърждават тези думи. Може би душата на селцето Барнстейбъл ще оцелее.
Най-напред, защото това не е мъртво село, в което всичко се дава под наем и половината къщи през зимата стоят празни. Повечето негови жители са тук през цялата година, повечето не са старци, повечето от тях работят — като дърводелци, търговци, строители, архитекти, учители, писатели и какво ли още не. Това е безкласово общество — понякога сантиментално и любящо.
И тези пълни къщи, често проядени от термити и мухъл, които може би ще оцелеят още неколкостотин години, са били построени наведнъж от двете страни на Главната улица след края на Гражданската война. Предприемачите са открили много малко място, на което да могат да развихрят богоугодните си грабителски набези. На запад се вижда огромна зелена ливада, но това всъщност е блато — синкавокавява тиня, покрита с тънка рогозка от солено сено. Между другото, именно това сено е изкусило заселниците от Плимут през 1639 година. Никой разумен човек не би се заел да строи върху блато, прорязано от потоци, по които може да се плава с малка лодка. При прилив то остава изцяло под водата. В състояние е да издържи човек и кучето му, но едва ли нещо повече.
Предприемачите и спекулантите известно време мислеха с ентусиазъм за възможността да подобрят Сенди Нек — дългата, тънка бариера от красиви дюни, която огражда пристанището от север. Там има гротескна гора от мъртви дървета — задушени от пясъка, а впоследствие отново изровени. От външната страна има плаж, който би засрамил Акапулко във всички безброй много практически отношения и, колкото и да е изненадващо, там се срещат извори с прясна вода. Но, слава на Бога, местните власти ще купят всичко това, без най-външния край, за да направят там общински парк, който ще остане необлагороден за вечни времена.