На края на пясъчната ивица има малко поселище, което местните власти няма да купят. То е скупчено край изоставения фар, който е бил нужен, когато наоколо е имало достатъчно вода, за да могат да влизат и излизат големите кораби. Избелялото от слънцето, паянтово поселище може да се достигне само с лодка или конска каруца. Там няма електричество, няма телефон. Това е частен курорт. Намира се на по-малко от миля от Барнстейбъл и селяните ходят там, когато имат нужда от почивка.
Цялата тази анахронична, безумно ксенофобска и очарователна чудатост на селцето Барнстейбъл би заслужила определението: „Последна твърдина на истинските кейпкодци“, ако не беше следното — повечето от жителите му не бяха родени на Кейп Код. Точно както вкаменените гори се образуват като минералите постепенно заемат местата на органичните съединения, така и днешният вкаменен Барнстейбъл се е образувал, като хора от Ивънсвил, Луизвил, Бостън, Питсбърг и Бог знае къде другаде, бавно са изместили автентичните провинциални янки.
Ако истинските кейпкодци можеха да станат от гробищата в църковните дворове, да захвърлят изящно издяланите си надгробни камъни и да посетят някое от събранията на общинската управа, щяха да останат доволни. Всички нови предложения винаги са били отхвърляни след яростни дебати, освен едно — да се купи нов клаксон за спасителния пикап. Новият клаксон казва: „бийп, бийп, бийп“, вместо „б-р-р-р, б-р-р-р, б-р-р-р“ и гарантирано се чува на три мили.
Между другото, библиотеката вече притежава нова „Британика“ и нова „Американа“ — покупки, направени без усилие, тъй като сега селището разполага със значителни средства. Но бележките на децата в училище и разговорите на местните жители не са се подобрили кой знае колко.
Тъй като селището съществува заради себе си, а не заради посетителите, неговият специалитет е бързо да отпраща туристите да търсят своя рай другаде — и те наистина могат да пощуреят, докато намерят наоколо нещо, което биха могли да харесат. Един кратък пример — посетителят може да отиде в църквата Сейнт Мери на Главната улица, която има, без да е рекламирана никъде, най-очарователната църковна градина в Америка. Тя е дело на един-единствен мъж — Робърт Никълсън, епископален свещеник, добър човек, починал млад.
На едно селско празненство някога — а тук селяните наистина пият много — отец Никълсън разговарял с католик и евреин, с чиято помощ се опитал да открие дума, описваща духовното единство на Барнстейбъл. Успял.
— Ние сме друиди — казал той.