Твърде късно Онор осъзна, че свирукането е спряло и Джейк я наблюдава. Тя вдигна поглед.
— Извинявай — промърмори той. — Не исках да те разсейвам.
— Не си ме разсеял. Всъщност свирукането ти ми помагаше да се концентрирам. Просто забелязах, че си спрял.
Сигурно е заложено в гените на Донован, помисли си Джейк кисело. С брат й се бяха надсвирвали — Кайл с евтината си свирка, а Джейк само с уста.
— Над какво работиш? — попита я. — Или това е забранен въпрос, също като да надничам през рамото ти?
Тя се усмихна.
— Няма да е нужно да надничаш, ако ти го покажа сама — обърна скицника така, че Джейк да може да го види.
— Това е парчето кехлибар, което видях в къщата ти, нали? — каза той, след като разпозна формата и специфичната смесица от гладки и назъбени участъци по повърхността на камъка. — Онова, което улових, преди да се разбие на пода.
— Имаш набито око.
— А ти си много добър художник.
— Илюстратор.
— Лютиче.
Тя го погледна косо с очите си, изпъстрени със златисти оттенъци като самия кехлибар, гален от последните лъчи на залязващото слънце.
— Повечето хора не могат с един поглед да различат едно парче кехлибар от друго — каза Онор.
— Предполагам.
— Но ти можеш.
Джейк повдигна рамене. Не му се искаше да разваля спокойствието на мига със заобикалки и половинчати истини.
— Кехлибарът е мое хоби. От дете.
— Наистина ли? Затова ли задаваше толкова много въпроси за кехлибара, който се предполага, че Кайл е откраднал?
Джейк кимна, но изруга наум. Онор мислеше твърде бързо. Колкото по-малко й кажеше сега, толкова по-добре щеше да бъде за него, когато тя откриеше истината. От друга страна, вече му писваше да се движи по острия ръб от половинчати истини и лъжи, в очакване на момента, когато щеше да се провали с гръм и трясък. Ако му харесваше да живее по този начин, двамата с Елън все още щяха да работят за един и същи шеф.
— Какво те привлече към кехлибара, когато беше малък? — попита Онор любопитно.
— Изпитвах съжаление към мушиците, заключени в капана на миналото. Какво рисуваш?
Един поглед към Джейк беше достатъчен на Онор; за да проумее, че нямаше да постигне нищо, ако настоява да й каже какво би могло да накара едно дете да се идентифицира с насекомите, заключени в кехлибара. Затова тя отговори на въпроса му, вместо сама да зададе друг.
— Рисувам това, което Фейт ще превърне в скулптура. Нещо такова.
— Нещо такова?
Онор погледна рисунката.
— Имам предвид, че това няма да бъде истинска скулптура. По-скоро барелеф — тя се намръщи и добави: — Всъщност започвам да мисля, че съм на грешен път. По този начин няма да стигна доникъде.
— Какво искаш да кажеш?
Без да му отговори, тя бръкна в широкия джоб на връхната си дреха. Когато я извади, на дланта й блестеше късчето кехлибар — като искрица надежда, като лъч светлина и топлина, като мечта на треперещ от студ човек.
Джейк подсвирна леко. На оскъдната светлина кехлибарът блесна в цялата си красота. Беше прозрачен, с изключение на спиралата от малки мехурчета и интригуващи абаносови петънца. Лакиран от едната страна и леко напукан от другата, кехлибарът беше истинско олицетворение на думата златен.
Направо гореше.
— Пламтящ камък — промълви той меко.
Какво?
— Това е значението на думата кехлибар — камък, който гори. Може ли? Преди това нямах възможност да огледам това парче.
— Разбира се, но в него със сигурност няма мушички.
Той не каза нищо. Просто вдигна кехлибара между себе си и залязващото слънце.
Онор сдържа дъха си при вида на внезапно разкрилата се изгаряща красота на камъка. Чувстваше се така, сякаш не го е виждала никога преди. Спиралите сякаш изобразяваха мъж с ниско подстригана коса и брада, а абаносовите петънца напомняха полуотворени очи, безбрежни като човешката душа… мъж, заключен завинаги в късчето кехлибар, свободен само защото нямаше какво повече да губи.
— Не мърдай! — рече му тя тихо.
Джейк замръзна на секундата, преди да осъзнае, че няма нищо нередно. Онор обърна на нова страница и започна да рисува със скорост, ослепителна като самия кехлибар, окъпан от слънчевите лъчи. Той я наблюдаваше и държеше камъка така, че златистата му сянка падаше върху листа й.
С ъгълчето на окото си Джейк долови, че въдицата се помръдна.
— Хм, Онор…
— Не сега. Откакто съм се родила, се опитвам да видя това лице.
Джейк погледна лекичко към най-близката въдица. Тя се движеше нагоре-надолу много по-бързо и по-силно, отколкото платното можеше да издържи.