— Онор…
Тя му направи знак да мълчи и продължи да рисува.
Въжето направи това, за което беше създадено — измъкна се от халката.
— По дяволите — промърмори той с отвращение. — Явно ще вечеряме пица.
— Ето. Готово! Поне по-голямата част. — Тя вдигна поглед. — Пица? Предпочитам сьомга, ако нямаш нищо против.
— Аз също.
Той се наведе, прибра кехлибара обратно в джоба й и издърпа въдицата от стойката с едно продължително движение. Подръпването от другата страна му подсказа, че рибата все още е там. Движението на въдицата му показа още, че рибата със сигурност е сьомга и че е добре закачена.
— Ето — каза Джейк, подаде на Онор въдицата и взе скицника. — Навий на влакното нашата вечеря, а аз ще управлявам лодката.
— Но аз не мога… Никога не съм… — въдицата се усукваше и подскачаше в ръцете й. — Господи! Джейк, на другия край на това въже наистина има риба!
— Разбира се. Навивай, лютиче…
11.
Беше съвсем тъмно, когато Джейк приключи работата си в лодката и се прибра в хижата, за да провери телефонния си секретар. Нямаше новини от Имърджинг ресурсис, но имаше пиперливо съобщение от Елън по въпроса за хвърчащите лодки и подгонените от хормона техни водачи.
— По-спокойно, лейди — промърмори той. — Щом не можеш да се надбягваш с вълците, стой в кучешката си колибка.
С хищническа усмивка на задоволство Джейк грабна бутилка вино и се насочи обратно към Онор. На завоя по пътя към нейната къща имаше друго послание — кола без номера, паркирана точно на малката отбивка встрани от главния път. В случай че някой се питаше какво прави тази кола там, на отворения прозорец бе поставен радар.
Джейк явно не бе единственият, който бе забелязал присъствието на ченгетата. Тукашните шофьори, които обикновено доста превишаваха ограничението от двадесет и пет мили в час по тесния път, сега се движеха в рамките на закона. Пътната полиция в щата Вашингтон беше неуморима и разполагаше с огромен набор от средства за преследване на нарушителите, който се подпомагаше от смешните ограничения за скоростта.
В момента, който пикапът спря, Онор отвори входната врата. Джейк не трябваше да изпитва удоволствие от факта, че тя очевидно го чака, но изпита. Още повече се зарадва от това, че и тя като него бе взела душ и се беше преоблякла. Косата й бе леко влажна, носеше къси спортни панталони и широка блуза с цвета на златистозелените й очи. Вечерята се очертаваше много привлекателна…
Джейк си наложи с усилие да не мисли за това и излезе от колата.
— Наред ли е всичко? — попита.
— Не. Въглищата са готови, също и аз.
Той премигна.
— За какво?
— За сьомгата, за какво друго? Умирам от глад.
Той също, но преди сьомгата искаше нещо друго — Онор Донован, гола, в леглото. Джейк грабна бутилката студено Шардоне, която носеше, и я последва в къщата.
Докато той приготвяше маринатата и слагаше сьомгата на барбекюто, Онор бе на върха на щастието, горда като патица с четиринадесет малки патета.
— Е, денят не беше съвсем изгубен — обяви тя и погледна злорадо към рибата. — Жалко, че ти не успя да хванеш нищо.
Джейк се усмихна при спомена за лудия възторг, който бе изпитала, когато най-сетне се докопа до своята риба. Беше светнала като коледно дръвче. Да я гледа такава му доставяше удоволствие, каквото не бе изпитвал от доста време насам.
— Няма значение — промърмори той, докато поставяше капака на барбекюто. — За мен има друга сьомга.
Тя се почувства несигурна, докато го следваше към къщата. Никой от мъжете Донован не се притесняваше, че може да бъде победен от жена, но някои от мъжете, с които излизаше, не го приемаха много добре.
— Сигурен ли си? — попита го тя и затвори задната врата.
— Хм — рече Джейк и лекичко дръпна непокорно кичурче от косата й. — Това няма значение за мен, скъпа. Дори ако бях хванал сьомга, щях да я върна обратно в морето.
— Защо?
— Дори почистена, твоята тежеше четиринайсет фунта. Докато я изядеш на сандвичи, с пица, омлети и салати, вече ще ти се гади от сьомга.
— Ха! Никога няма да ми омръзне прясна сьомга. Или пък добре опушена.
— Тогава ще трябва да хванем наистина голяма риба.
— Голяма? А тази каква е според теб? — тя посочи към барбекюто.
— Тази е просто хубава. Но ако искаш най-добрата пушена риба, ти трябва над двайсет и пет фунта. А най-добре и над трийсет. За съжаление около островите Сан Хуан са останали малко такива.
— Трийсет фунта? — очите й се разшириха. — Хубава работа. Ще трябва да тренирам вдигане на тежести. И без това ми отне доста време да кача това дребосъче на борда.