— Уил, не мога да го правя вече… Не мога да лъжа! Мислех, че е толкова лесно, но не се получи… Това е единственото, което мога да правя, а не се получи!
— Не е единственото, което можеш да правиш! Можеш да тълкуваш алетиометъра или греша? Хайде, да се огледаме къде сме. И да потърсим Роджър.
Помогна й да се изправи и двамата за пръв път се огледаха наоколо.
Пред тях се простираше огромна равнина, чийто край се губеше в мъглата. Мъждивата светлина като че нямаше определен източник, а струеше отвсякъде и не приличаше на светлина, а и сенките не бяха никакви сенки. Всичко наоколо имаше един и същ мръсносив цвят.
Равнината беше пълна с хора, толкова много, че Лира дори не би могла да предположи колко са. Мъже, жени и деца — но не живи хора, а духове. Повечето от тях стояха прави, но имаше и седнали, а някои лежаха. Никой не помръдваше, камо ли да тича и да играе. Мнозина обаче се обърнаха да погледнат новодошлите със страх и любопитство в широко отворените очи.
— Духове — прошепна Лира. — Значи тук идват всички, които някога са живели…
Може би заради отсъствието на Панталеймон тя се вкопчи още по-здраво в ръката на Уил и той беше доволен от това. Жилоногите бяха отлетели напред и ярките им фигурки се стрелкаха над главите на множеството, което изумено следеше полета им. Ала тишината беше бездънна и потискаща, а сивата светлина изпълваше Уил с боязън и присъствието на Лира беше единственото, в което се долавяше някакъв живот.
Зад тях, оттатък стената, все още отекваха крясъците на харпиите. Някои от призраците погледнаха уплашено нагоре, но повечето останаха вторачени в Уил и Лира. Около двете деца започна да се събира тълпа. Лира се сви и направи крачка назад. Нямаше сила да се изправи лице в лице с тях, колкото и да й се искаше, и Уил трябваше да заговори пръв.
— Можете ли да говорите нашия език? — попита той. — Говорите ли изобщо?
Колкото и да бяха уплашени и замаяни от болка, двамата пак бяха по-силни от цялата тълпа мъртъвци, взети заедно. Нещастните духове бяха съвсем слаби и безплътни и сега, когато чуха първия ясен глас, прозвучал тук откакто свят светува, много от тях пристъпиха напред с искреното желание да му отговорят.
Ала можеха единствено да шепнат. Слаб, безцветен шепот, малко по-силен от дихание — това беше всичко, на което бяха способни. И докато те прииждаха, жилоногите се спуснаха ниско, за да им попречат да се струпат прекалено близко. Децата призраци гледаха нагоре с отчаян копнеж и Лира тутакси разбра защо — те мислеха, че водните кончета са демони, и с цялото си сърце жадуваха да притиснат до гърдите си собствените си демони.
— Не, не са демони! — извика Лира, изпълнена с жалост. — Ако моят демон беше тук, щях да ви позволя да го погалите, честна дума…
Тя протегна ръце към тях. Духовете на възрастните стояха по-назад, сякаш обзети от страх, но децата се стълпиха около нея. Бедничките, бяха безплътни като мъгла и ръцете на Лира и Уил минаваха през тях. Те се блъскаха, слаби и безтегловни, за да усетят топлата кръв и биещите сърца на двамата пътешественици, които почувстваха докосванията като лек студен полъх. Малко по малко започна да им се струва, че и те са мъртви — животът и топлината нямаше да им стигнат за всички, вече бяха премръзнали, а тълпата като че нямаше край.
Най-сетне Лира не издържа и ги помоли да се отдръпнат.
— Моля ви, и ние искаме да докоснем всички, но сме дошли тук да търсим един наш приятел и искаме да ни кажете къде е и как да го намерим. Ох, Уил — прошепна тя, накланяйки глава към него. — Ако знам какво да правя сега!
Духовете бяха като омагьосани от кръвта на челото й. Тя искреше като розов цвят в сумрака и няколко от тях преминаха през нея, копнеейки да докоснат нещо толкова живо и истинско. Едно момиченце, девет-десет годишно, плахо протегна ръка и тутакси отскочи ужасено.
— Не се плаши — успокои го Лира, — не сме дошли да ви сторим зло. Кажи ни нещо, ако можеш!
Момиченцето заговори с едва чут тъничък шепот:
— Харпиите ли го направиха? Те ли те нараниха?
— Да — отвърна Лира, — но ако могат само това, пет пари не давам за тях!
— Не, не е само това… Има и по-лошо…
— Какво? Какво друго правят?
Ала духовете не искаха да им кажат, само поклатиха глави. Най-сетне едно момченце проговори:
— За ония, които са тук от няколкостотин години, не е чак толкова лошо. За толкова време се уморяваш и вече не е така страшно…
— Най обичат да си говорят с новите — добави момиченцето. Това е… Ох, толкова е противно! Те… Не, не мога да ви кажа.
Гласовете им бяха тихи като падащи листа. И само децата говореха — възрастните бяха потънали в такава дълбока летаргия, че изглежда нищо не можеше да ги извади от нея.