— Тогава ние с теб трябва да я отведем до него.
— Не само нея, и двамата. Сега те са свързани навеки.
Лейди Салмакия дръпна тънката като паяжина юзда и кончето й излетя стремително, насочвайки се към двете деца. Тиалис я следваше по петите.
Но двамата не спряха при тях, а продължиха нататък — кончетата им жадуваха за полет, пък и им се искаше да видят докъде се простира тази унила равнина.
Лира ги зърна над главата си и за миг изпита облекчение, че в този свят все пак има нещо, което искри от живот и красота. Неспособна да таи повече хрумналата й мисъл, тя се обърна към Уил, приближи устни до ухото му и зашепна задъхано:
— Уил, искам да измъкна всички тези нещастни духове оттук — и децата, и възрастните! Можем да ги освободим! Ще открием Роджър и баща ти и после ще отворим пътя към света отвъд, за да ги пуснем на свобода. Какво ще кажеш?
Той се обърна и й се усмихна и в усмивката му имаше толкова нежност и щастие, че сърцето й замря. Запита се за миг какво ли значи това, но без Панталеймон трудно можеше да намери отговора. Може би сърцето й биеше по нов начин. Усещането беше толкова странно, че трябваше да си напомни да върви напред и да не се държи като слабоумна.
В това време името Роджър вървеше пред тях. То се предаваше от дух на дух като импулс, пращан от една клетка на тялото към друга.
Тиалис и Салмакия, които оглеждаха множеството от въздуха, забелязаха нова промяна в движението на тълпата. Малко по-нататък се наблюдаваше необичайно оживление. Те се спуснаха по-ниско и за пръв път не бяха в центъра на вниманието, защото имаше нещо по-важно, което ги изместваше. Духовете си шепнеха, сочеха нещо и се опитваха да изтласкат някого напред.
Салмакия се сниши още повече, но не успя да кацне — твърде гъста беше тълпата, а нямаше достатъчно силни ръце и рамене, които да я поемат. Пред себе си тя видя обърканото и нещастно лице на малко момче, озадачено и недоверчиво.
— Роджър? Ти ли си Роджър? — попита Салмакия.
Той я погледна объркано и кимна.
Салмакия се върна при кавалера и двамата заедно полетяха към Лира. Разстоянието никак не беше малко, но те се вглеждаха в движението на безплътния поток под себе си и най-сетне я откриха.
— Лира! Лира! — повика я Тиалис. — Приятелят ти е ей там!
Лира погледна нагоре и протегна ръка, за да кацне кончето. Голямото насекомо веднага се насочи към длънта й, а червените и жълти ивици по тялото му блестяха като емайл.
— Къде е? — попита Лира нетърпеливо. — Далече ли е?
— На около час път оттук. Но той вече знае, че идваш. Просто продължавай да вървиш и скоро ще се срещнете.
Тиалис видя, че Уил се опитва да върви изправен, но му е все по-трудно. Затова пък Лира беше нов човек и засипваше жилоногите с въпроси. Как изглежда Роджър? Говорили ли са с него? Доволен ли е, че ще я види? Другите деца разбират ли какво става, опитват ли се да помогнат или просто чакат да видят какво ще стане?
И така нататък. Тиалис търпеливо и искрено отговори на всичките й въпроси. В това време тя стъпка по стъпка се приближаваше към момчето, което беше отвела към смъртта му.
23.
Без изход
И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.
— Уил — каза Лира, — как мислиш, какво ще направят харпиите, когато освободим духовете на умрелите?
Тези създания ставаха все по-шумни и летяха все по-близко, пък и броят им нарастваше непрестанно, сякаш сумракът се сгъстяваше в съсиреци от злоба и им даваше крила. Духовете се свиваха и ги гледаха с боязън.
— Още много път ли ни остава? — обърна се Лира към лейди Салмакия.
— Наближаваме! — извика шпионката, която кръжеше над главата й. — Ако се качиш на онази скала, ще го видиш.
Ала Лира не искаше да губи време. Заради Роджър тя се опитваше с всички сили да си придаде радостен и ведър вид, но в ума й през цялото време се въртеше споменът за бедния изоставен Пан в облика на кученце, обгърнат от мъглата на пристана, и й се искаше да вие. Но трябваше да се овладее заради приятеля си, да му вдъхне надежда, както винаги беше правила.
Двамата се озоваха лице в лице съвсем неочаквано. Притиснат сред тълпата духове, той сияеше от радост, доколкото изобщо беше възможно за един призрак, и сега се втурна да я прегърне.
Ала безплътната му сянка премина като студен дим през ръцете й. Малките му ръце се вкопчиха в сърцето й, но нямаха достатъчно сила да го задържат. Двамата никога нямаше да се докоснат истински.
Роджър обаче можеше да говори и й прошепна:
— Лира, не вярвах, че някога пак ще те видя! Мислех си, че дори и да дойдеш тук, след като умреш, ще си много по-стара, вече ще си пораснала и няма да искаш да говориш с мен…