Роджър явно искаше да каже нещо и тя замълча.
— Точно това исках да ти кажа! — възкликна той. — Аз им казах, на всички други мъртъвци, че ще дойдеш! Точно както дойде да спасиш децата в Болвангар! Казах им: „Ако някой може да го направи, това е Лира.“ Те искаха да ми повярват, но всъщност никой не го прие сериозно… Знаеш ли, всяко дете, което идва тук, твърди, че баща му ще дойде и ще го измъкне или че майка му ще се появи всеки момент, за да го отведе у дома. Ако не са бащата или майката, тогава са приятелите, дядото или някой друг, но задължително има някой! Само че това никога не се случва. Затова никой не ми повярва, когато казах, че ще дойдеш. Но ето че се оказах прав!
— Да — кимна Лира. — Но без Уил нямаше да успея. Ето това е Уил, а тези са кавалерът Тиалис и лейди Салмакия. Имам да ти казвам толкова много неща, Роджър…
— Кой е Уил? И откъде се появи?
Лира заговори и не усети как гласът й се промени, как се изправи и очите й заблестяха, докато разказваше как са се запознали с Уил и как са водили битка за кинжала. Как би могла да забележи? Ала Роджър забеляза и изпита тъжната безмълвна завист на същество, лишено завинаги от плът.
В това време Уил разговаряше недалеч с жилоногите.
— Какво мислите да правите? — попита Тиалис.
— Да отворим прозорец към друг свят и да освободим духовете. Затова ми е даден ножът.
Уил никога не беше виждал такова слисване върху нечие лице, камо ли у хора, на чието мнение държеше, а тези двамата бяха точно такива. Те помълчаха известно време, накрая Тиалис изрече:
— Това би променило всичко. Не би могъл да съществува по-голям удар за Всемогъщия. След него той ще бъде безсилен.
— И никой няма да го очаква! — възкликна Салмакия. — Ще им дойде като гръм от ясно небе.
— А после? — попита Тиалис.
— После ли? После ще трябва и ние да се измъкнем оттук и да намерим демоните си. Но да не мислим за после. Стига ни и това, което е сега. Не съм казал нищо на духовете, защото… може и да не се получи. Не им казвайте и вие. Сега смятам да потърся някой свят, който мога да отворя, а харпиите ни гледат. Ако искате да ми помогнете, опитайте се да им отвлечете вниманието през това време.
Жилоногите тутакси насочиха кончетата към тъмното небе, гъмжащо от харпии. Уил ги проследи с поглед и извади ножа. И тутакси в съзнанието му изникнаха злобните думи, подхвърлени от гнусните създания. Хулите по адрес на майка му. Това го накара да отпусне ръка и да си поеме дъх.
Опита отново, но се повтори същото. До слуха му долиташе шум, който му подсказваше, че харпиите продължават да вилнеят въпреки цялата храброст на жилоногите.
Внезапно го осени. Трябваше да се отпусне, да позволи на мисълта да полети свободно, и тогава щеше да се получи.
Следващият път ножът направи разреза, но опря в скала. Беше отворил прозорец към недрата на друг свят.
Това се повтори, макар Уил да беше сигурен, че този път е опитал да проникне другаде. Той заопипва въздуха с острието на ножа, търсейки познатия резонанс, който да му подскаже, че отсреща земята е на същото ниво. Напразно — нямаше свят, който да отвори. Където и да пипнеше, натъкваше се на твърда скала.
Лира почувства, че нещо не е наред, и се приближи, прекъсвайки разговора си с Роджър.
— Какво има?
Уил й обясни с няколко думи и добави:
— Ще трябва да идем другаде и пак ще опитам, само че тези харпии няма да ни пуснат. Каза ли вече на духовете какво сме намислили?
— Не, само на Роджър, но той обеща засега да мълчи. Ох, Уил, страх ме е! Никога не съм била толкова уплашена. Ами ако не успеем да се измъкнем и останем тук завинаги?
— Ножът може да реже камък. Ако се наложи, просто ще прокопаем тунел. Надявам се да не се стигне дотам, но кой знае? А сега се успокой.
— Прав си. Да, разбира се, и това е възможност.
В това време духовете отново ги бяха наобиколили в желанието си да са близо до тях, особено децата, които не можеха да се откъснат от Лира.
— Моля те — прошепна едно момиченце. — Нали няма да ни забравиш, когато се върнеш там?
— Не, никога.
— Ще им кажеш ли за нас?
— Ще им кажа, обещавам. Как се казваш?
Бедното дете беше объркано и засрамено. Не можа да си спомни името си и се извърна. Вместо него отговори едно момче:
— Мисля, че е най-добре да забравиш. Аз също съм забравил името си. Някои са тук отскоро и още помнят кои са. Други са дошли преди хиляди години и не помнят нищо, освен слънцето. Него никой не може да го забрави. Него и вятъра.
— Така е — обади се друго дете. — Разкажи ни за тях!