— За детето, значи… Добре, започнете с това.
— Дъщеря ми е на дванайсет. Много скоро тя ще застане на прага на зрелостта и тогава ще бъде много късно да предотвратим катастрофата. Природата и удобният случай ще изиграят ролята на барута и огъня. Благодарение на вашата намеса вероятността това да се случи е по-голяма отвсякога. Надявам се да сте доволни!
— Ваш дълг беше да я доведете тук и да я поверите на нашите грижи. А вие предпочетохте да се скриете в някаква затънтена пещера — макар че за мен си остава загадка как жена с вашия ум е могла да разчита, че никой няма да я открие там!
— За вас очевидно много неща са загадка, отче Председател, като се започне от връзката между майка и дете. Ако изобщо ви е минало дори за миг през ума, че ще оставя дъщеря си на грижите грижите! — на група мъжкари, обсебени от плътски помисли, мъже с мръсни нокти, лъхащи на застаряла пот, чиито похотливи погледи ще пъплят по тялото й като хлебарки — ако сте си помислили, че мога да подложа детето си на подобно нещо, отче Председател, значи сте по-глупав, отколкото съм аз във вашите очи!
Той понечи да отговори, но в този миг на вратата се почука и влезе брат Луис с дървен поднос с две чаши шоколад. Остави подноса на масата, поклони се вдървено и се усмихна на Председателя, очевидно с надеждата, че ще го поканят да остане. Отец Макфайл обаче кимна към вратата и младежът неохотно си тръгна.
— А вие какво смятахте да правите? — попита той.
— Да я държа на сигурно място, докато опасността отмине.
— Каква може да е тази опасност?
— Мисля, че разбирате за какво става дума. Някъде змията изкусителка чака своя час и аз трябваше да им попреча да се срещнат.
— С нея има някакво момче.
— Да. И ако вие не се бяхте намесили, щях да ги държа под око и двамата. А сега един Бог знае къде са. Но със сигурност не са при лорд Азриел.
— Лордът ще ги търси, в това няма съмнение. Момчето притежава нож с необикновена мощ. Дори само заради него си струва да ги открият.
— Много добре го разбирам — кимна госпожа Колтър. — Аз успях да го счупя, но той пък успя отново да го поправи.
Тя се усмихваше. Нима й харесваше това вироглаво хлапе?
— Знаем — промърмори председателят.
— Аха! — изрече жената. — Фра Павел изглежда е станал по-бърз. Навремето щеше да му трябва цял месец, за да стигне до тази информация.
Тя отпи от шоколада, който беше рядък и слаб. Мина й през ума, че тези скучни попове са майстори да налагат собственото си въздържание и на гостите си, при това с увереността, че така е редно.
— Кажете ми за лорд Азриел — подкани я Председателят. — Разкажете ми всичко.
Госпожа Колтър се облегна удобно и започна да разказва — не всичко, подобно нещо и през ум не й минаваше. Каза му за крепостта, за съюзниците, за ангелите, за мините и леярните.
Отец Макфайл я слушаше, без да помръдне, а демонът му гущер се беше превърнал в слух и поглъщаше жадно всяка дума.
— Как се озовахте тук? — попита Председателят.
— Откраднах един гироптер, но горивото му свърши и трябваше да го зарежа недалеч оттук. После продължих пеша.
— Лорд Азриел много усилено ли търси децата?
— Разбира се.
— Предполагам, че иска да се добере до ножа. Знаете ли, че той си има име? Скалните призраци от севера го наричат Богоунищожителя. Тъкмо към това се стреми Азриел, нали? Да унищожи Всемогъщия? Има хора, които твърдят, че Бог и без това вече е мъртъв. Явно Азриел не е от тях, щом като си е поставил за цел да го убие.
— Ако Бог е жив, тогава къде е? — въздъхна госпожа Колтър. — И защо вече не говори? В началото на света той се е разхождал из райската градина и е говорел с Адам и Ева. После се оттеглил и единствен Мойсей можел да чува гласа му. По-късно, по времето на Даниил, вече бил стар. А сега къде е? Още ли е жив, на някаква невъобразима възраст, немощен и оглупял, неспособен да мисли, да действа и да говори, дори и да умре? Ако се е превърнал в слабоумен старец, няма ли да е по-милосърдно, истинска проява на любов към Бога, да бъде намерен, за да му бъде поднесен дарът на смъртта?
Докато говореше, госпожа Колтър все повече се въодушевяваше. Запита се дали някога ще излезе жива оттук — но да говори така с този човек беше наистина опияняващо!
— А Прахът? — попита отец Макфайл. — При тази вопиюща ерес, какво мислите за Праха?
— Нищо не мисля — поклати глава жената. — Не знам какво е. И никой не знае.
— Аха… Е, започнах с това, че сте арестувана. Мисля, че е време да ви намерим място за спане. Ще ви настаним удобно и никой няма да ви причини зло, но не бива да се опитвате да избягате. Утре ще говорим повече.