Децата и спътниците им се бяха вкопчили в нещо, което не можеше да се нарече дори ниша, а само тясна издатина на самия ръб на бездната. Единственият път водеше нагоре по склона, сред безформените грамади от камъни, които заплашваха да се срутят при най-малкото движение. Зад гърба им надничаха бледите лица на духовете, които се тълпяха боязливо в тунела и не смееха да помръднат. Само харпиите не се бояха — те кръжаха над главите на множеството, оглеждаха се и търсеха път.
Лира провери алетиометъра. Слава Богу, поне с него всичко беше наред. Потисна страха си и потърси с поглед лицето на Роджър.
— Горе главата, няма нищо страшно! Никой не е пострадал. И вече можем да виждаме. Не бива да спираме. Единственият път е покрай тази… — Тя махна с ръка към пропастта. — Значи ще вървим нататък. Двамата с Уил няма да спрем, докато не ви изведем оттук, кълна се! Не се плаши, не се отказвай, не изоставай. Кажи и на останалите. Не мога през цялото време да гледам назад, защото ще трябва да търся пътя, затова разчитам на вас да ме следвате.
Роджър само кимна в отговор. И така колоната от мъртъвци пое безмълвно пътя си по ръба на пропастта. Нито Лира, нито Уил можеха да кажат колко дълго вървяха, но и двамата никога нямаше да забравят колко страшно и опасно беше. Мракът под тях бе толкова дълбок, че ги привличаше неотразимо. Стараеха се да не гледат в бездната, но тя ги теглеше, мамеше ги и ги замайваше. Едва успяваха да запазят равновесие и да се преборят с гаденето, което свиваше гърлата им.
От време на време живите се обръщаха назад, за да погледнат безкрайната нишка от мъртъвци, виеща се откъм тунела, по който бяха дошли. Майките притискаха бебетата до гърдите си, старците бавно тътреха крака, децата се ловяха за дрехите на онези, които вървяха пред тях… И всички следваха Уил и Лира с надеждата, че те ще ги изведат от мрака.
Ала имаше и такива, които не им вярваха. Двете деца усещаха ледените им пръсти, чуваха гневния им шепот:
— Къде е горната земя? Още много път ли има?
— Страх ни е!
— Не биваше да тръгваме — в света на мъртвите поне имахме някаква светлина и приятели, а това тук е къде-къде по-зле!
— Сбъркахте, че дойдохте в нашия свят! Трябваше да си стоите във вашия и да чакате да умрете, вместо да идвате да ни тревожите!
— С какво право ни водите? Вие сте само две деца! Кой ви е дал такава власт?
Уил искаше да се обърне и да ги смъмри, но Лира го хвана за ръката. Духовете бяха уплашени и нещастни, затова се държаха така.
Внезапно заговори лейди Салмакия и ясният й спокоен глас се разнесе далеч над бездната.
— Приятели, бъдете храбри! Стойте близо един до друг и не спирайте! Пътят е труден, но Лира ще се справи. Бъдете търпеливи и не се отчайвайте и ние ще ви изведем оттук, не се бойте!
Лира почувства как тези думи й вливат нови сили и продължи окрилена мъчителното пътешествие.
— Уил — каза тя след няколко минути, — чуваш ли вятъра?
— Да, но не го усещам. И ще ти кажа нещо за оная дупка долу. Същото е, както при отварянето на прозорец. Има нещо странно, което не можеш да забравиш, след като веднъж си го усетил. Аз го усетих там, точно където скалата се губи в тъмното. Но това не е друг свят като всички останали. В него има нещо, което не ми харесва. Иска ми се да можех да го затворя.
— Случвало се е и друг път да не затвориш прозорец след себе си.
— Защото невинаги съм имал време. Но знам, че трябва. Ако ги оставя отворени, става по-лошо. Особено пък такъв голям прозорец като този… — Той махна с ръка надолу към бездната, без да поглежда нататък. — Не биваше да го оставям. Нещо лошо ще се случи.
Докато разговаряха, недалеч от тях се водеше друг разговор. Кавалерът Тиалис тихичко обсъждаше нещо с духовете на Лий Скорзби и Джон Пари.
— Какво искаш да кажеш, Джон? — попита Лий Скорзби. — Че не бива да излизаме на открито? Човече, всяка частица от мен жадува още веднъж да стане част от живата вселена!
— Да, и с мен е така — кимна бащата на Уил. — Но си мисля, че ако онези от нас, които са били войници, успеят да останат скрити, ще можем да се включим в битката на страната на Азриел. И ако го направим в нужния момент, нищо чудно да променим нещата в наша полза.
— Духовете? — попита Тиалис, опитвайки се безуспешно да скрие недоверието в гласа си. — Как бихте могли да се сражавате?