Ала тя не спря да навести родното огнище, да утеши и окуражи сестрите си. Продължи да лети на север, към бурния и ветровит Свалбард, кралството на бронирания мечок Йорек Бирнисон.
Едва успя да различи големия остров. Планините се извисяваха голи и черни и само в някои закътани долини, до които слънцето не достигаше, още имаше усойни ъгълчета, където снегът не се беше стопил. Но откъде се бе взело слънце тук, по това време на годината? Цялата природа като че се беше побъркала.
Трябваше й кажи-речи цял ден, докато открие мечия крал. Най-сетне го зърна сред скалите в северния край на острова, където Йорек преследваше моржове във водата. За мечките беше по-трудно да ловуват в морето. Когато земята се покриеше със сняг и едрите бозайници излезеха да подишат на брега, мечият народ имаше предимството на защитната си окраска, докато жертвите им бяха безпомощни вън от родната си стихия. Така и трябваше да бъде.
Ала Йорек Бирнисон беше гладен и дори острите бивни на моржа не можеха да го разколебаят. Серафина наблюдаваше битката на двете могъщи същества и обагрящата се в червено морска пяна. Йорек измъкна тялото на моржа от вълните и го помъкна към една широка скална издатина, а три проскубани полярни лисици чакаха на прилично разстояние да дойде и техният ред да попируват.
Когато мечият крал утоли глада си, Серафина се спусна при него да поговорят. Беше настъпил мигът да даде воля на угризенията.
— Кралю Йорек Бирнисон — обърна се тя към мечока, — може ли да поговорим? Ето, оставям оръжието.
Вещицата постави лъка и стрелите си на мократа скала помежду им. Йорек им хвърли бегъл поглед и вещицата си помисли, че ако лицето му можеше да изразява някакви чувства, сега на него щеше да се изпише изненада.
— Говори, Серафина Пекала — изръмжа мечият крал. — Ние никога не сме воювали помежду си.
— Кралю Йорек, не можах да опазя твоя приятел Лий Скорзби.
Черните очи и окървавената муцуна на мечока като че застинаха. Вятърът рошеше бялата козина по гърба му. Йорек мълчеше.
— Господин Скорзби е мъртъв — продължи Серафина. — Преди да се разделим, аз му дадох едно цветче, с което да ме повика, ако има нужда от помощта ми. Когато чух зова му, веднага полетях нататък, но пристигнах твърде късно. Умрял е в битка с московитите, но не знам какво ги е отвело там и защо е трябвало да ги задържа, когато лесно е можел да се спаси с бягство. Кралю Йорек, чувствам се безкрайно виновна.
— Къде се случи това? — попита Йорек Бирнисон.
— В друг свят. Ще ми трябва време да ти разкажа.
— Тогава започвай.
Тя му съобщи с каква задача се е заел Лий Скорзби — да открие човека, наричан Станислаус Груман. Разказа му как лорд Азриел е разрушил преградата между световете и какво е последвало — топенето на ледовете и всичко останало. Каза му за полета на вещицата Рута Скади с ангелите и му описа тези летящи създания така, както преди това и ги беше описала нейната посестрима.
Накрая стигна и до онова, което беше заварила, след като се беше притекла на помощ на въздухоплавателя.
— Използвах магия, за да предпазя тялото му от разложение. Тя ще трае, докато не отидеш да го видиш, ако имаш такова желание. Но нещо ме притеснява, кралю Йорек. Всичко ме плаши, но това повече от всичко.
— Къде е детето?
— Оставих я с моите посестрими, защото трябваше да се притека на помощ на Лий.
— В онзи същия свят?
— Да.
— Как мога да стигна дотам?
Тя започна да му обяснява. Йорек Бирнисон я изслуша безстрастно, накрая рече:
— Ще отида при Лий Скорзби. И после поемам на юг.
— На юг?
— Тук вече няма лед. Мислих много за това, Серафина Пекала, и накрая наех кораб.
Трите дребни лисици търпеливо чакаха. Двете бяха легнали на земята и ги наблюдаваха с глави върху лапите, а третата още седеше и се вслушваше в разговора им. Лисиците в Арктика се хранеха с мърша, донякъде схващаха смисъла на думите, но умът им беше устроен така, че разбираха само сегашно време. Повечето от онова, което си казаха вещицата и мечият крал, за тях беше само празен звук. Друга тяхна особеност бе, че когато проговореха, обикновено изричаха само лъжи, ето защо нямаше значение дали ще повторят пред някого чутото — никой нямаше да знае кое е истина. Вярваха им само скалните призраци, но те си бяха лековерни и не се учеха от грешките си. И мечки, и вещици бяха свикнали някой да отмъква откъслеци от разговорите им, както отмъкваха остатъците от храната им.