Спряха да отдъхнат в едно речно корито, където водата поне беше чиста, и загребаха с шепи да пият. Уил усети, че Тиалис се надига.
— Уил… — прошепна жилоногът. — Чувам тропот на коне… Лорд Азриел няма конница. Сигурно е неприятелят. Прекосете потока и се скрийте… Там има храсти…
— Хайде! — подвикна Уил.
Двамата с Лира прекосиха леденостудения поток и се изкатериха по отсрещния бряг тъкмо навреме. Ездачите, които се спуснаха с дрънчене по склона и се устремиха към потока, не приличаха на конници. Бяха космати и не се отличаваха много от конете си. Нямаха нито дрехи, нито сбруя, затова пък носеха оръжия — тризъбци, мрежи и ятагани.
Лира и Уил не спряха да ги огледат, а се приведоха ниско и побързаха да се махнат с единствената мисъл да се измъкнат незабелязано.
Но трябваше да наведат глави, за да виждат къде стъпват и да не си навехнат глезените. Бурята трещеше над тях и заглушаваше всички останали звуци, затова не чуха пищенето и ръмженето на скалните призраци, докато не налетяха на тях.
Гнусните създания бяха наобиколили нещо, което просветваше в калта. Приличаше на преобърната голяма клетка с кристални стени. Скалните призраци го блъскаха с юмруци и камъни, пищяха и надаваха вой.
Още преди да се опомнят, Лира и Уил се озоваха насред шумната гмеж.
31.
Краят на Всемогъщия
Госпожа Колтър прошепна на сянката до себе си:
— Виж го как се крие, Метатрон! Промъква се в тъмното като плъх…
Бяха застанали на една скална издатина в голяма пещера и гледаха как лорд Азриел и снежният леопард предпазливо си проправят път надолу.
— Мога още сега да го унищожа! — тихо изсъска в отговор сянката.
— Разбира се, че можеш — кимна тя и се наведе към Метатрон. Но на мен ми се иска да видя лицето му, скъпи Метатрон. Искам да разбере, че съм го предала! Ела, да тръгнем след него и да го заловим…
Водопадът от Прах сияеше като огромна колона от светлина, която плавно се вливаше в бездната. Госпожа Колтър нямаше време да се занимава с Праха, защото съществото до нея трепереше от желание и тя трябваше да го държи под око.
Двамата безмълвно тръгнаха надолу, следвайки лорд Азриел. Колкото повече слизаха, толкова по-силно я оборваше умората.
— Какво? Какво има? — попита Метатрон, обзет от внезапно подозрение.
— Мислех си — изрече тя със злобно тържество — колко е хубаво, че дъщеря ми никога няма да порасне толкова, че да обича и да бъде обичана. Когато беше бебе, си мислех, че я обичам, но сега…
— Ти съжаляваш — изрече сянката. — Видях в сърцето ти съжаление, че няма да я видиш пораснала!
— Ах, Метатрон, личи си, че много отдавна си бил мъж! Нима не разбираш за какво съжалявам? Не за това, че тя няма да порасне, а че аз вече съм пораснала! Знаеш ли колко горчиво съжалявам, че не съм те познавала, когато бях момиче! Тогава щях да ти се посветя с такава страст…
Наведе се към него, сякаш тласкана от непреодолим порив, и той жадно пое аромата на плътта й.
Двамата с труд си проправяха път през натрошените скали към подножието на склона. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-силно ставаше сиянието на Праха, което обгръщаше всичко като златиста мъгла. Госпожа Колтър посегна към ръката му, сякаш имаше до себе си човек, но после като че се пробуди от сън и прошепна:
— Стой зад мен, Метатрон. Почакай тук… Азриел е недоверчив, най-напред ще се опитам да го омая. Когато се успокои, ще те повикам, но остани в този вид, за да не те забележи, защото ще остави демона на детето да избяга.
Наместникът беше същество, чийто необикновен интелект се беше развивал и задълбочавал в продължение на хиляди години, а знанията му обхващаха милиони вселени. Ала в този миг беше обсебен от две желания — да унищожи Лира и да притежава майка й. Ето защо кимна и остана на мястото си, а жената и маймунката безшумно се отдалечиха.
Лорд Азриел чакаше зад един голям гранитен блок, скрит от погледа на Наместника. Снежният леопард чу стъпките им и лорд Азриел се изправи да ги посрещне. Всичко наоколо, всяка повърхност, самият въздух беше изтъкан от Прах и в светлината му той видя мокрото от сълзи лице на жената и стиснатите й зъби.
Протегна ръце към нея и я притисна до гърдите си, а златистата маймунка прегърна снежния леопард и скри лице в козината, му.
— Лира в безопасност ли е? — попита госпожа Колтър. — Намери ли демона си?
— Бащата на момчето ги пази като дух.
— Прахът е красив… Никога не съм знаела.
— Какво му каза?
— Куп лъжи, Азриел… Но нека не проточваме това чакане, не мога повече… Няма да останем живи, нали?
— Не и ако паднем в пропастта. Дойдохме тук, за да дадем време на Лира да намери демона си, а после да продължи да живее и да порасне. Успеем ли да унищожим Метатрон, Мариса, тя ще има нужното време. Дори и да се наложи и ние да загинем с него, това няма значение.