— Уил, трябва да тръгваме… — настойчиво изрече Лира. — Трябва! Лейди Салмакия казва, че чува конете да се приближават…
В този миг от мастиленочерното небе стремително се спусна мастиленочерен ястреб. Лира извика и се сниши, но Салмакия изкрещя:
— Не! Не, Лира! Изправи се и вдигни юмрук!
Момичето я послуша и застина изправено, като крепеше вдигнатата си ръка с другата. Синият ястреб се изви над нея, отново се спусна надолу и заби острите си нокти в юмрука й.
На гърба му седеше сивокоса жена, която впери ясния си поглед най-напред в Лира, а после и в Салмакия, вкопчила се в яката й.
— Мадам… — промълви едва чуто малката шпионка. — Направихме…
— Направили сте онова, което е трябвало. И сега ние сме тук — прекъсна я мадам Оксентиел и дръпна юздите на ястреба.
Птицата изкрещя три пъти така пронизително, че ушите на Лира писнаха. В отговор от небето се спусна първо едно, после второ и трето, после още стотици блестящи водни кончета с ездачи воини, които се стрелкаха така стремително, сякаш всеки миг щяха да се сблъскат. Ала безпогрешният им инстинкт и ловкостта на техните ездачи си казаха думата и ярките трептящи игли на телата им извезаха над двете деца пъстър жив гоблен.
— Лира — каза жената с ястреба, — и ти, Уил. Елате с нас, ние ще ви отведем при демоните ви.
Ястребът разпери крила и литна. Лира усети върху другата си ръка олекналото тяло на Салмакия и осъзна, че единствено душевната сила на малката шпионка я държи жива толкова дълго. Тя притисна нежно дребното телце до гърдите си и хукна под облака от водни кончета, като час по час се препъваше и падаше, но нито за миг не забрави за скъпия си товар.
— Наляво! Наляво! — извика жената от синия си ястреб и те свиха наляво в раздирания от светкавици мрак.
Тогава Уил забеляза отдясно голям отряд от мъже в леки сиви брони с шлемове и маски на лицата, а край тях припкаха демоните им вълци. Към тях тутакси се устреми рояк водни кончета и мъжете спряха нерешително — от пушките нямаше полза, а жилоногите вече бяха сред тях. Воините скачаха от кончетата, намираха незащитена ръка, гръб, шия и забиваха шпорите си, после отново се мятаха на гърбовете на насекомите и отлитаха. Бяха толкова бързи, че погледът не успяваше да ги проследи. Войниците се обърнаха и хукнаха панически да се спасяват. За дисциплина вече не можеше да става и дума.
Ала тогава се чу тропот на копита, който за секунди се усили и се превърна в грохот. Двете деца се обърнаха ужасени — бяха кентаври — полухора, полуконе, които се приближаваха към тях в галоп, а някои вече бяха вдигнали мрежите си, въртяха ги над главите си и ловяха водните кончета, после със замах ги шибаха в земята като камшици и изхвърляха смазаните насекоми.
— Насам! — извика жената с ястреба. — Бързо долу! Лягайте!
Те се подчиниха и усетиха как земята под тях се разтърси. Нима от копитата? Лира надигна глава, отметна мократа коса от лицето си и видя нещо, което съвсем не приличаше на кон.
— Йорек! — извика тя и лицето й светна от радост. — О, Йорек!
Уил побърза да я дръпне, защото към тях се приближаваше в галоп не само мечият крал, а и цяла армия негови поданици. Лира успя да се сниши тъкмо навреме, а само след миг Йорек се извисяваше като планина над главите им и ревеше заповеди към своите воини да се разпръснат и да притиснат неприятеля от всички страни.
Уил и Лира с мъка се изправиха на крака. Мечият крал се извърна да ги погледне така леко и грациозно, сякаш бронята му тежеше не повече от козината му.
— Йорек, зад теб са! Имат мрежи! — предупреди Уил. Кентаврите вече бяха до тях и още преди Йорек да помръдне, здравата като стоманено въже мрежа се спусна върху него и го обгърна. Мечокът се изправи на задните си крака и замахна с лапа, но яката мрежа го държеше здраво. Кентавърът изскимтя и се отдръпна уплашено, но мечият крал не успя да се освободи.
— Йорек! — извика Уил. — Стой така! Не мърдай!
Момчето хукна през локвите и туфите трева и стигна до Йорек в мига, в който втори кентавър се приближи и хвърли мрежата си.
Уил запази самообладание и вместо да замахне слепешката с ножа и сам да се оплете, проследи полета на мрежата и я сряза през средата, после се хвърли към Йорек и започна да разрязва внимателно възлите, докато го освободи.
— Бягай! — извика той и отскочи, а мечият крал се стовари със скок върху гърдите на най-близкия противник.
Ездачът беше вдигнал тризъбеца си и се целеше във врата на мечока, но Йорек тежеше заедно с бронята си близо два тона и подобно оръжие не би могло да го спре. Нападателят, смазан и безпомощен, се стовари на земята. Йорек стъпи здраво на крака, огледа се и изрева към децата: