„Не, никъде не мърдам, докато не се върне Пан!“ — каза си тя.
Не след дълго Уил се върна, а скоро се показа и Мери и ги покани да закусят. После към тях се присъедини и Атал, а наоколо селото се събуждаше. Две деца, които още нямаха колела, надничаха иззад ъглите на къщите си и ги зяпаха любопитно. Лира рязко се обърна към тях и малките с писъци и смях избягаха.
— Е — рече Мери, когато приключиха със закуската от хляб, плодове и някаква гореща отвара, напомняща ментов чай. — Вчера бяхте уморени и трябваше да почивате. Днес обаче изглеждате много по-свежи и мисля, че можем да поговорим за всичко онова, което сме открили досега. Ще ни отнеме доста време и ми се струва, че няма да е зле да се заемем с нещо полезно, за да не седим със скръстени ръце. Можем например да плетем мрежи.
Отнесоха заедно твърдите насмолени мрежи до брега и ги проснаха на тревата. Мери показа как се кърпят износените места. Тя беше нащрек, защото от други села по реката бяха получили вест, че са видели край морето да се събират големи ята от туалапи. Всички бяха готови да напуснат селото при първия сигнал, но дотогава работата трябваше да продължи, както обикновено.
Четиримата седнаха на слънце край спокойната река и Лира започна историята си. Началото беше онзи далечен миг, когато двамата с Пан решиха да надникнат в Стаята за отдих на колежа „Джордан“.
Приливът дойде и си отиде, а от туалапите все така нямаше и следа. Късно следобед Мери поведе Лира и Уил край реката, покрай рибарските мрежи и през солниците, към морето. Когато нямаше прилив, на брега беше безопасно, защото големите птици идваха само когато водата придойдеше. Вървяха по добре утъпкана пътека над мочурището — като всичко останало, създадено от мулефите, и тя беше стара и добре поддържана, по-скоро част от природата, отколкото нещо чуждо и натрапено.
— Те ли са направили каменните пътища? — попита Уил.
— Не. Дори си мисля, че в известен смисъл no-скоро пътищата са създали тях — отвърна Мери. — Те никога не биха се досетили да използват колелата, ако нямаше толкова твърди и равни повърхности. Мисля, че са застинала лава.
Пътищата са им позволили да използват колелата, а с тях са дошли и други неща. Например самите дървета, с чиито шушулки си служат, както и строежът на телата им — те нямат гръбнак. По някаква щастлива случайност в нашите светове живите същества са развили гръбначен стълб, който е направил живота им малко по-лесен. В тукашния свят шансът е бил на страната на животните, които имат ромбоидна форма. Тук също има гръбначни, но не са много. Например змиите. Тук те са на голяма почит. Хората се грижат за тях и се стараят да не им причинят зло. Във всеки случай всичко, което виждате, е съчетание от формата на живите организми, пътищата, и дърветата. Множество малки случайности, съединени в едно. Та кога започва твоята роля, Уил?
— И при мен всичко се дължи на множество малки случайности — продума момчето, като си мислеше за котката под габърите. Ако беше отишъл там половин минута по-рано или по-късно, нямаше да види котката и да намери прозореца, никога нямаше да открие Читагазе и Лира. И нищо от онова, което последва, нямаше да се случи.
Така че започна от самото начало, а Лира и Мери го слушаха с интерес. Когато стигнаха брега, той тъкмо разказваше за двубоя с баща си.
— И тогава вещицата го уби…
Все още не можеше да разбере как е възможно това, Спомни си какво му беше казала, преди да сложи край на живота си — че е обичала Джон Пари, а той е отхвърлил любовта й.
— Вещиците са необуздани същества — обади се Лира.
— Но ако наистина го е обичала…
— Е, любовта може да бъде и свирепа — подметна Мери.
— Но той е обичал майка ми — изрече замислено Уил. — И ще мога да й кажа, че й е бил верен.
Лира го погледна крадешком и си помисли, че ако някога се влюби, и той ще бъде такъв.
Около тях въздухът беше изпълнен със звуци и живот. Морето се беше отдръпнало и брегът сияеше чист и блестящ под ярките лъчи на слънцето. В пясъка живееха милиарди невидими същества, които дишаха и се движеха в неосъзнатия ритъм на природата.
Мери се вглеждаше в хоризонта, търсейки с поглед белите платна на туалапите, но виждаше само далечен блясък там, където водата и небето се сливаха в бледа ивица, трептяща от омарата.
Тя показа на Лира и Уил как се събират един вид дребни мекотели, чиито дихателни тръбички едва-едва се подаваха над пясъка. Мулефите много ги обичаха, но им беше трудно да се придвижват по плажа, за да си набавят това лакомство. Всеки път, когато отидеше на брега, Мери събираше колкото може, а сега с три чифта ръце пиршеството беше осигурено.