— Всяка пролука! — прошепна Лира.
— И всички те трябва да бъдат затворени? — попита Уил.
— Всички! — отвърна Панталеймон едва чуто.
— О, не! — възкликна Лира. — Не, не може да е вярно!
— И ние ще трябва да се откажем от нашия свят и да отидем в света на Лира — заяви Кирджава — или те с Пан да дойдат да живеят в нашия. Нямаме друг избор.
Този път истината блесна като ярка дневна светлина, която ги заслепи.
Лира извика високо.
Демоните бяха изумени и Уил разбираше защо — те още не знаеха онова, което двамата с Лира бяха научили.
Лира трепереше от гняв и мъка, а по лицето й се стичаха сълзи. Уил я сграбчи за раменете и усети тялото й изпънато като струна.
— Лира, чуй ме! Помниш ли какво каза баща ми?
— Каза… — изхълца тя и извърна глава. — Ти знаеш какво каза! И ти го чу!
Уил имаше чувството, че мъката й го убива. Тя се мяташе в ръцете му и ридаеше, вкопчваше се в раменете му, забиваше нокти в гърба му и криеше лице на гърдите му.
— Не, не, не! — беше единственото, което успяваше да изрече.
— Слушай — повтори той. — Лира, хайде да си спомним какво точно каза баща ми. Може би ще открием някакъв начин!
Той нежно я отблъсна и я сложи да седне. Пантелеймон тутакси скочи в скута й, а Кирджава предпазливо се приближи към Уил. Двамата още не бяха се докоснали и сега момчето протегна ръка към нея. Тя потърка котешката си муцунка в дланта му и внимателно се настани на коленете му.
— Каза… — Лира преглътна мъчително. — Каза, че хората могат да живеят известно време в друг свят, без да им се отрази. Могат! Ние самите сме доказателство за това. Стигнахме дори до света на мъртвите, а още сме здрави.
— Известно време — да, но не много — възрази Уил. — Баща ми беше живял в чужд свят десет години и умираше, когато го намерих. Десет години, това е.
— А лорд Бореал? Сър Чарлз? Беше си съвсем здрав!
— Да, но нали си спомняш, че той можеше да се връща в своя свят по всяко време и да възстановява здравето си. Нали и ти за пръв път си го видяла там! Сигурно е открил някой таен прозорец, за който никой не е знаел.
— Можем и ние да правим същото!
— Можем, само че…
— Всички прозорци трябва да бъдат затворени — обади се Панталеймон. — До един.
— А ти откъде знаеш? — сопна се Лира.
— Един ангел ни каза — обясни Кирджава. — Срещнахме един ангел. Тя ни каза и това, и още много други неща. Така е, Лира.
— Тя? — повтори Лира подозрително.
— Беше женски ангел.
— Никога не съм чувала за женски ангели. Сигурна ли си, че не лъжеше?
Уил продължаваше да обмисля други възможности.
— Да предположим, че затворят всички прозорци, а ние използваме само един, когато се налага, като преминаваме през него по най-бързия начин и го затваряме веднага… Тогава няма да има никаква опасност, сигурен съм. Можем да пропускаме съвсем малко от Праха, нали така?
— Да!
— Ще го отваряме някъде, където никой няма да може да го намери, само ние двамата ще знаем къде е…
— Ще се получи, сигурна съм!
— Тогава ще можем да преминаваме от единия свят в другия и да останем здрави…
Но демоните продължаваха да изглеждат все така унили.
— Не, не… — шепнеше Кирджава.
— Привиденията — обади се Панталеймон. — Тя ни каза и за Привиденията…
— Привиденията? — повтори Уил. — Видяхме ги за пръв път по време на битката. И какво?
— Открихме откъде идват — каза Кирджава. — И това е най-лошото от всичко. Те са деца на бездната. Всеки път, когато отворим прозорец, се появява Привидение. Сякаш част от нищото се откъсва и влиза в света. Затова Читагазе беше пълен с тях, заради всичките прозорци, оставени незатворени.
— Те растат, като се хранят с Прах — добави Панталеймон. — И с демони. Защото Прахът и демоните много си приличат, или поне порасналите демони. Така Привиденията стават по-големи и по-силни…
Уил усети как сърцето му се смразява от ужас и Кирджава се притисна до гърдите му, опитвайки се да го утеши.
— Значи всеки път, когато съм използвал ножа — промълви той, — съм ставал причина да се роди още едно Привидение?
Спомни си какво му беше казал Йорек Бирнисон в пещерата, когато поправяха ножа: „Не знаеш на какво е способен самият нож. Твоите намерения може да са добри, но и той има свои намерения.“
Лира го гледаше с широко отворени очи, в които се четеше болка.
— Не можем да го направим, Уил! Не можем да сторим това на хората — не и след като ги видяхме какво правят!
— Добре тогава! — изрече момчето и се изправи, притиснал демона до гърдите си. — Ние… един от нас ще трябва… аз ще дойда в твоя свят и…