За Мери беше много трудно да се сбогува с Атал и останалите мулефи. Преди да се качи на кораба, тя получи от тях подарък лакирано шишенце с масло от гигантските дървета и което беше по-важното, малка торбичка със семена.
— Може да не се хванат в твоя свят — каза й Атал, — но поне ще имаш маслото. Не ни забравяй, Мери.
— Никога — възкликна трогната Мери. — Никога няма да ви забравя. Дори да живея дълго като вещиците и да забравя всичко друго, пак ще помня и теб, и добротата на вашите хора, Атал.
На сутринта поеха на път. Духаше лек ветрец и морето беше спокойно. От време на време в далечината се мяркаха белоснежни крила, наподобяващи платна, но птиците гледаха да стоят на прилично разстояние. Уил и Лира прекарваха всяка минута заедно, но въпреки това двете седмици изминаха за тях като миг.
Ксафания беше казала на Серафина Пекала, че когато затворят всички прозорци, равновесието между световете ще бъде възстановено и всичко ще си дойде по местата. Оксфорд на Лира и Оксфорд на Уил щяха да се насложат един върху друг като образи върху прозрачна лента, без някога да се докоснат истински. От този миг обаче ги деляха много дни път.
Когато пристигнаха в Читагазе, вечерта наближаваше и последните лъчи на слънцето осветяваха зелените хълмове, керемидените покриви, красивата и занемарена крайбрежна улица, малкото кафене на Лира и Уил. Те дълго се вглеждаха през далекогледа на капитана, но не забелязаха никакви признаци на живот. Въпреки това Джон Фаа нареди на брега с тях да слязат няколко въоръжени мъже — за всеки случай.
Всички вечеряха за последен път заедно, докато над града се спускаше топлата лятна нощ. Уил се сбогува с капитана и офицерите му, с Джон Фаа и Отец Корам. Личеше си, че мислите му са далеч от тях, затова пък те го виждаха ясно — толкова млад, толкова силен и дълбоко нещастен.
Най-сетне те поеха през пустия град — Уил и Лира, придружени от демоните си, Мери и Серафина Пекала. А градът наистина беше пуст — единствените стъпки, които огласяха улиците, бяха техните. Лира и Уил вървяха напред, хванати за ръце, към мястото, където трябваше да се разделят, а двете жени ги следваха, улисани в разговор.
— Лира иска да дойде за малко в моя Оксфорд — каза Мери. — Не знам какво си е наумила, но обеща веднага да се върне.
— А ти какво ще правиш, Мери?
— Аз ли? Ще тръгна с Уил, разбира се. Тази вечер ще отидем в моя апартамент — моя дом, — а утре ще потърсим майка му и ще видим какво може да се направи, за да й се помогне. В моя свят има толкова много правила и норми, Серафина! Трябва да се убеждават властите, че всичко е наред, да се отговаря на хиляди въпроси… Аз ще му помогна да се оправи със закона, със социалните служби, с жилището, за да може спокойно да се грижи за майка си. Той е силно момче… Но ще му помогна. Освен това и аз се нуждая от него. Вече нямам работа, сметката ми в банката е почти празна, няма да се изненадам и ако полицията ме търси… Уил е единственият човек в моя свят, с когото мога да говоря за всичко това.
Те вървяха по тихите улици, подминаха площада с кулата и вратата, водеща към мрака, после и малкото кафене с масичките на тротоара, докато излязоха на широкия булевард с палмите.
— Оттук дойдох — каза Мери.
Уил се приближи до мястото, където трябваше да е прозорецът, и с леко движение на пръстите го затвори.
— Следващия път, когато погледнат, ги чака изненада! — засмя се Мери, спомняйки си за полицаите, които пазеха от другата страна.
Лира искаше да отиде в техния Оксфорд, за да покаже нещо на Уил, преди да се върне при Серафина. Трябваше да са много внимателни, когато преминават оттатък.
— Когато ми каза как изглежда демонът ми, ти обеща да ме научиш да го виждам — напомни Мери на вещицата. — Ако имаме време…
— Имахме време — усмихна се Серафина. — Нали разговаряхме? Аз ти предадох част от мъдростта на вещиците, което би било немислимо преди. Но ти отиваш в своя свят, пък и старите обичаи се промениха. Аз също научих някои неща от теб. Помниш ли, когато ми разказваше за Сенките в твоя компютър? Каза, че за да говориш с тях, е нужно по-особено състояние на ума, нали така?
— Да… Както Лира, когато тълкува алетиометъра. Това ли е, което трябва да направя?
— Не само това. Трябва да запазиш будни всичките си сетива. Опитай.
В света на Мери имаше картини, които на пръв поглед приличаха на безредни цветни петна, нахвърляни върху хартията, но погледнати под определен ъгъл, ставаха триизмерни. Тогава се появяваха дървета, лица или нещо друго, което дотогава го нямаше на листа.
Това, което направи сега Мери, приличаше на разглеждането на такава картина. Трябваше да запази нормалното си зрение и в същото време да се потопи в един вид транс, който дай позволи да вижда Сенките. И точно като при онези картини прозрението я споходи изведнъж.