Уил се обърна към Серафина.
— Благодаря ти, Серафина Пекала — изрече, — за това, че ни спаси в тази къща, и за всичко останало. Моля те, не изоставяй Лира. Обичам я повече, отколкото някой някога е бил обичан.
В отговор кралицата на вещиците само го целуна по двете бузи. Лира прошепна нещо на Мери, после двете се прегърнаха. Уил беше този, който пръв прекрачи през прозореца.
„Сега трябва да съм весел!“ — беше следващата му мисъл, но как? То беше все едно да удържиш в ръце мятащ се вълк, който се опитва да раздере лицето ти и да прегризе гърлото ти. Въпреки това той напрегна цялата си воля и беше почти сигурен, че никой не е забелязал какво усилие му струва това.
Знаеше, че и Лира прави същото, а напрегнатата й усмивка беше доказателството.
Все пак тя се усмихна.
Една последна целувка, бърза и непохватна, при която почти се сблъскаха, една нейна сълза, която остана върху лицето му. Демоните им се целунаха за сбогом и Панталеймон скочи в ръцете на Лира. После Уил затвори прозореца и пътят престана да съществува. Повече нямаше да се видят.
— А сега… — изрече той с привидно спокойствие, но само след миг се извърна, за да не види Мери лицето му. — Трябва да счупя ножа.
Опипа въздуха с острието по привичния начин, докато откри пролука, и се опита да си спомни какво се беше случило предния път. Тогава госпожа Колтър му напомни за майка му и ножът се счупи, защото внезапно се натъкна на нещо, което не можеше да разруши. Сега Уил си даде сметка, че това беше любовта му.
Опита да го направи отново, като повика образа на майка си, такава, каквато я помнеше от последната им среща — уплашена и сякаш зареяна в някакъв свой свят.
Не се получи. Ножът с лекота изряза прозорец към познатия му дъждовен свят, с тежките капки, трополящи по подгизналата земя. Той бързо го затвори и спря озадачен.
Демонът му обаче знаеше какво трябва да се направи и изрече само:
— Лира.
Разбира се, Лира. Той кимна, стиснал ножа, и докосна мястото, където сълзата й още не беше изсъхнала.
Този път кинжалът се строши със звън, а парчетата се посипаха и останаха да блестят върху камъните, мокри от дъжда от друга вселена.
Уил се наведе и започна да ги събира, а Кирджава му помагаше.
Мери нарами раницата си.
— Е, чуй ме сега, Уил — каза тя. — Ние с теб почти не сме разговаряли… Още сме си чужди. Но двете със Серафина Пекала си обещахме нещо, а преди малко обещах и на Лира. Ала и да не бях обещавала, пак щях да го направя сега — ако ми позволиш, ще бъда твоя приятелка до края на живота си. Ние и двамата сме сами и си мисля, че бихме могли… Искам да кажа, че няма с кого другиго да си говорим за всичко това, освен помежду си… И че и двамата трябва да свикнем да живеем с демоните си… Освен това и ти, и аз сме загазили и ако това не ни сближава, здраве му кажи!
— И двамата ли сме загазили? — изуми се Уил. Погледът, с който му отвърна, беше прям и открит.
— Преди да тръгна, аз изпотроших уредите в лабораторията, после фалшифицирах лична карта и… Е, нищо непоправимо. Ти също можеш да се справиш с неприятностите си. Ще намерим майка ти и ще се погрижим за нея. А ако нямаш къде да живееш, няма проблем да останеш при мен. Мисля, че това лесно ще се уреди. Тогава няма да се налага да ходиш в някой от така наречените „домове“. Но сега трябва да се разберем какво точно ще говорим, за да няма разминавания. Ще се справим, нали?
Мери беше приятел. Той имаше приятел!
— Да — кимна момчето.
— Е, да действаме тогава! Апартаментът ми не е далеч. Знаеш ли какво ми се иска сега повече от всичко на света? Чаша чай. Хайде, да идем да сложим чайника!
Три седмици по-късно Лира седеше до голямата маса в „Джордан“, където за пръв път я заплени чарът на госпожа Колтър.
Този път компанията беше по-малка — освен нея присъстваха само Ректорът и преподобната Хана Релф, директорката на един от женските колежи. Преподобната Хана присъстваше и на първата вечеря. Лира беше малко изненадана да я види, но я поздрави учтиво и скоро откри, че някогашните й впечатления са били напълно погрешни — сегашната Хана беше далеч по-умна, по-интересна и по-мила от превзетата особа, която помнеше.
По време на отсъствието й се бяха случили много неща — и в „Джордан“, и в Англия, и в целия свят. Влиянието на Църквата беше нараснало неимоверно, бяха гласувани множество жестоки закони, но после силата й като че беше отслабнала също така бързо. Сътресенията в Магистратурата бяха свалили от власт фанатиците и бяха изтласкали на преден план далеч по-либерални фракции. Жертвеният съвет беше разпуснат, а в Дисциплинарния съд на Консисторията цареше смут и безвластие.