…ти си Лира.
Тогава тя разбра какво иска да й каже момчето. Усети, че й се завива свят, дори насън. Върху плещите й лягаше тежко бреме. И за да стане още по-тежко, сънят отново я налегна и лицето на Роджър като че потъна в сянката.
— Аз… аз знам… На наша страна има какви ли не хора, такива като доктор Малоун… Знаеш ли, Роджър, че има още един Оксфорд, също като нашия? И тя… Открих я в… Тя ще ни помогне… Но има само един човек, който наистина…
Сега беше почти невъзможно да го види, а мислите й се лутаха и се разпръскваха като овце в полето.
— Но ние можем да му вярваме, Роджър — със сетно усилие изрече Лира, — …
7.
Мери сама
Последни като в танц изникнаха дървета величави и клони кичести простряха, отрупани с изобилен плод.
Горе-долу по същото време изкусителката, която отец Гомес се канеше да последва, беше подложена на изкушение.
— Благодаря, недейте! Нямам нужда от нищо повече, честна дума! Недейте, много ви благодаря! — повтаряше за кой ли път доктор Мери Малоун на възрастната двойка в маслиновата горичка, която се опитваше да я натовари с повече храна, отколкото беше в състояние да носи.
Двамата живееха тук в усамотение, без деца, и трепереха пред Привиденията, които се мяркаха сред сребристо-сивите дървета. Ала когато Мери Малоун се зададе по пътя с раницата на гърба, Привиденията се изплашиха и се разбягаха. Двамата възрастни хора я поканиха в обвитата си с лози къщичка, нагостиха я с вино, сирене, хляб и маслини и сега не искаха да я пуснат.
— Трябва да вървя — убеждаваше ги Мери. — Благодаря ви, толкова сте мили… Не мога да нося повече… Добре, още малко сирене… Благодаря.
Очевидно те виждаха в нея един вид талисман срещу Привиденията. На нея й се искаше да е така. През тази седмица в света на Читагазе беше видяла достатъчно опустошения, достатъчно изсмукани от Привиденията възрастни и ровещи из боклуците деца, за да изпитва ужас пред тези безплътни вампири. Знаеше обаче, че те изчезват в мига, в който ги доближи. Все пак не можеше да остане с всички, които имаха нужда от нея, трябваше да продължи пътя си.
Мери намери място и за последната бучка козе сирене, увито в лозов лист, усмихна се и още веднъж се поклони, после се наведе за сетен път да пие от потока, бълбукащ между сивите скали. Изправи се, лекичко плесна с ръце, както беше направила възрастната двойка, и решително се обърна да си върви.
Всъщност изглеждаше по-решителна, отколкото беше. Последният й досег с тези странни творения, които тя наричаше сенчести частици, а Лира — Прах, беше от екрана на компютъра, унищожен по техен съвет. Сега не знаеше какво да прави. Бяха и казали да мине през пролуката в своя Оксфорд, Оксфорд на Уил, и тя го беше направила, за да се озове в този неправдоподобно чужд свят, зашеметена и разтреперана от смайване. Знаеше, че единствената й задача е да открие момчето и момичето и после да изиграе ролята на змията, каквото и да значеше това.
Мери продължи да върви, като се оглеждаше и ослушваше внимателно, но не откриваше нищо необичайно. Докато се отдалечаваше от маслиновата горичка, тя реши, че ще трябва да потърси знак, който да я упъти.
Когато се отдалечи достатъчно, за да е сигурна, че никой няма да я смущава, тя седна под един бор и отвори раницата. На дъното, увита в копринен шал, лежеше книга, с която не се беше разделяла от двайсет години. Коментари върху китайския метод за гадаене И-Дзин.
Беше я взела по две причини. Първата беше сантиментална — беше й подарък от дядо й и като ученичка често я използваше. А втората… Когато Лира за пръв път влезе в лабораторията, първият й въпрос беше: „Какво е това?“ Момичето питаше за плаката на вратата, на който бяха изобразени символите на И-Дзин. Малко по-късно, по време на забележителната си демонстрация, Лира беше научила (или поне така твърдеше), че Прахът има много други начини да разговаря с хората и един от тях е този китайски метод.
Ето защо, докато набързо си приготвяше багажа, за да напусне собствения си свят, Мери взе със себе си „Книга на промените“, както се наричаше ръководството, и дървените пръчици, които използваше при тълкуването. Сега беше времето да влязат в употреба.
Тя постла шала на земята и започна да разделя и да брои пръчиците, пак да ги разделя и пак да брои, после да оставя някои настрана — нещо, което беше правила до умопомрачение като любопитно хлапе, но оттогава почти не й се беше случвало. Беше позабравила точните правила, но скоро почувства как ритуалът постепенно се избистря, а заедно с него и онова спокойно съсредоточаване, което беше неразделна и твърде важна част от разговора със Сенките.