Кожата около очите им се нагъна, хоботите им се разшаваха, те отметнаха глави — и от гърлата им излезе звук, който не можеше да се сбърка с нищо. Мери не се сдържа и също се разсмя.
Към нея се приближи друго създание и докосна с хобот ръката й. Мери му протегна и другата си ръка и усети меко, топло, изучаващо докосване.
— Аха — досети се тя, — подушваш маслото от шушулката.
— Шушулката — повтори съществото.
— Щом можете да произнасяте звуците на моя език, един ден може би ще успеем да си поговорим. Бог знае как. Мери — каза отново и пак посочи към гърдите си.
Нищо. Те стояха и я гледаха.
— Мери — за трети път изрече тя.
Най-близкото създание също докосна гърдите си с хобот и заговори. Три ли бяха сричките или две? То отново проговори и този път Мери се опита да възпроизведе чутото.
— Мулефа — колебливо произнесе.
— Мулефа — заповтаряха останалите с нейния глас и се засмяха. Стори й се, че се смеят на съществото, което бе проговорило най-напред. — Мулефа! — Това изглежда им звучеше като много весела шега.
— Какво пък, щом се смеете, сигурно няма да тръгнете да ме ядете — каза Мери и от този миг нататък напрежението изчезна като че никога не бе съществувало.
Съществата също се отпуснаха. Те имаха работа да вършат, не бяха тръгнали да се шляят току-така. Мери забеляза на гърба на едно от тях нещо като седло или самар и други две вдигнаха шушулката и с ловки движения на хоботите я привързаха към седлото. Когато не се движеха, те пазеха равновесие с помощта на страничните си крака, а тръгнеха ли, вкарваха в действие и предните, и задните си крайници. Движенията им бяха мощни и грациозни.
Едно от тях се приближи до ръба на пътеката, вдигна хобот и нададе гръмък рев. Тревопасните вдигнаха глави и заприпкаха към тях. На края на пътеката застанаха и зачакаха търпеливо, докато създанията на колела ги обхождаха, оглеждаха и брояха.
Мери видя как едно от съществата се наведе и издои с хобот тревопасното, после се приближи към нея и поднесе хобота към устата й.
Отначало тя понечи да се отдръпне, но видя очакването в погледа на съществото и разтвори устни. То впръска малко от леко сладкото мляко в устата й и зачака да преглътне, после го повтори още веднъж и още веднъж. Жестът беше толкова мил и деликатен, че Мери импулсивно обви с ръце главата на създанието и го целуна. Усети миризмата на нагрята от слънцето прашна козина и твърдите кости в могъщия мускулест хобот.
Не след дълго водачът отново протръби и тревопасните се отдалечиха. Мулефите се приготвиха за тръгване. Мери беше доволна, че я посрещнаха така добре, но я жегна, че сега си отиват. Миг по-късно тъгата отстъпи място на изненада.
Едно от създанията коленичи на пътя и й направи знак с хобота си. Останалите също закимаха и започнаха да правят подканящи жестове. Нямаше никакво съмнение — те й предлагаха да я вземат със себе си.
Друго създание пое раницата й и с хобота си я прикрепи към седлото на трето. Мери тромаво се покатери на гърба на коленичилото същество, като се чудеше къде да постави краката си — дали отпред или отзад, и за какво да се хване.
Но съществото вече се изправяше и не й даде време да мисли. Групата пое по пътя, а Мери яздеше сред странните създания.
…защото е Уил.
8.
Водка
Пришълец сьм аз в чужда земя
Балтамос почувства смъртта на Барух още в същия миг. Той извика високо и се стрелна в нощта над тундрата, като пляскаше с крила и изливаше мъката си в ридания сред облаците. Мина известно време, докато се успокои и се върна при Уил, който седеше буден, с нож в ръка, и се вглеждаше във влажния студен мрак. Бяха в света на Лира.
— Какво има? — попита момчето, когато ангелът застана разтреперан пред него. — Опасност ли? Мини зад мен…
— Барух е мъртъв! — проплака Балтамос. — Скъпият ми Барух е мъртъв…
— Кога? Къде?
Но Балтамос не можеше да каже. Знаеше само, че половината му сърце е изтръгнато. Не можеше да стои на едно място, затова полетя отново. Кръстосваше небето, сякаш търсеше приятеля си в облаците, зовеше го, плачеше и отново го викаше. После чувството за вина надделяваше и той се спускаше при Уил, за да му каже да се скрие и да мълчи, обещаваше му, че ще бди над него неуморно. Тогава товарът на болката отново го притискаше към земята и той си спомняше всеки миг на доброта и подкрепа, получен от Барух, а те бяха хиляди и нито един не беше забравен. И той отново политаше нагоре, мяташе се като обезумял и проклинаше и въздуха, и облаците, и звездите…