Най-сетне Уил не издържа и го повика:
— Балтамос, ела тук.
Ангелът послушно се отзова. В хапещия студ на притъмнялата тундра момчето се гушеше разтреперано в плаща си.
— Трябва да се постараеш да си по-тих. Знаеш, че имаме врагове, които ще ни нападнат, щом чуят шум. Ако си наблизо, ще мога да те защитя с ножа си, но ако те открият във въздуха, нищо не мога да направя. А ако и ти загинеш, с мен е свършено. Балтамос, нужен си ми, за да ме отведеш при Лира. Моля те, не го забравяй. Барух беше силен — бъди и ти такъв. Заради него.
Балтамос помълча няколко мига, накрая проговори:
— Да. Да, знам, че съм длъжен. Спи сега, Уил, а аз ще те пазя. Няма да те изоставя.
Уил му повярва. Нямаше друг избор. И не след дълго се унесе в сън.
Когато се събуди, мокър от влагата и премръзнал до кости, ангелът стоеше наблизо. Слънцето изгряваше и тръстиките и блатните растения бяха позлатени от утринната светлина.
Още преди да е помръднал, Балтамос се обади:
— Реших какво трябва да правя. Ще стоя с теб ден и нощ и ще го правя с радост и усърдие. Заради Барух. Ако мога, ще те отведа при Лира, а после ще ви придружа до крепостта на лорд Азриел. Живял съм хиляди години и ще живея още хиляди, стига да не ме убият, но никога не съм срещал създание като него, което така да ме тласка към доброто. Много пъти съм правил грешки, но всеки път неговата доброта ги изкупваше. Сега вече го няма и ще трябва да живея без него. Може от време на време пак да греша, но ще сторя всичко възможно да е по-рядко.
— Тогава Барух би се гордял с теб — увери го Уил.
— Искаш ли да полетя напред, за да видя къде сме?
— Да. Вдигни се високо и ми кажи какво представлява местността нататък. Имам чувството, че няма да се измъкнем от тези тресавища.
Балтамос се издигна във въздуха и полетя. Не беше казал на Уил всичко, което го притесняваше, защото си беше обещал да не го тревожи напразно. Но знаеше, че ангелът Метатрон, Наместникът, от когото се спасиха като по чудо, е запечатал в съзнанието си образа на Уил. И не само лицето му, но и всичко за него, което ангелите са в състояние да видят, в това число и неща, чието съществуване самият той не подозираше. Онази част от неговото същество, което Лира би нарекла негов демон. Метатрон беше голяма заплаха за Уил и Балтамос трябваше рано или късно да му го каже, но не сега. Прекалено трудно беше.
Уил прецени, че по-лесно ще се стопли, ако върви, отколкото да чака огънят да се разгори. Затова метна раницата на рамо, загърна се с плаща и пое на юг. Имаше пътека, кална и изровена, но поне беше ясно, че от време на време оттук минават хора. Ала хоризонтът му се струваше толкова далече накъдето и да погледнеше, че сякаш стоеше на едно място.
По някое време, когато слънцето вече се беше издигнало, някъде край него прозвуча гласът на Балтамос:
— На около половин ден път оттук има голяма река и град с пристан. Летях доста високо и видях, че реката тече право на юг по протежение на много мили. Ако успееш да се качиш на някоя лодка, ще спечелиш много време.
— Чудесно! — зарадва се Уил. — А тази пътека ще ни отведе ли до града?
— Тя минава през едно село с църква и градини, после продължава към града.
— Чудя се на какъв ли език говорят. Дано да не ме затворят, ако се окаже, че не знам техния език.
— Като твой демон аз ще превеждам — успокои го Балтамос. Знам много езици и тукашният едва ли ще ми е непознат.
Селото се оказа малко и запуснато — шепа схлупени дървени къщурки, няколко оградени кошари за елени и глутница кучета, които се разлаяха при приближаването им. От тенекиените коминчета се виеше дим и увисваше ниско над дъсчените покриви. Земята беше кална и изровена. Личеше си, че скоро е имало наводнение — калта стигаше почти до праговете, а строшените греди и люлеещите се ръждиви ламарини показваха къде са били пометените от водата веранди и навеси.
Но не това беше най-любопитното. Уил отначало си помисли, че губи равновесие, дори се препъна един-два пъти. Защото сградите не стояха отвесно, а всичките бяха наклонени. Камбанарията на малката църквица се беше пропукала зловещо. Дали селото не беше сполетяно от земетресение?
Кучетата лаеха като бесни, но не се осмеляваха да се приближат.
Балтамос беше приел облика на едро снежнобяло куче с черни очи, гъста козина и навита на кравайче опашка, и ръмжеше така свирепо, че истинските псета стояха на почтително разстояние от него. Те бяха жалки пършиви създания, а малкото елени в кошарите изглеждаха проскубани и апатични.
Уил спря в средата на селцето и се огледа, като се чудеше накъде да тръгне. Докато се озърташе така, отнякъде се появиха, двама-трима мъже, които застанаха пред него и го зяпнаха. Това бяха първите хора, които виждаше в света на Лира. Бяха облечени в дебели сукнени дрехи, с кални ботуши и кожени шапки. Видът им никак не беше дружелюбен.