Бялото куче се превърна във врабче и кацна на рамото на Уил. Той забеляза, че никой от мъжете не трепна — всички те имаха демони, повечето кучета. В този свят това беше в реда на нещата. Балтамос прошепна на ухото му:
— Продължавай да вървиш. Не ги гледай в очите. Наведи глава. Това е признак на уважение.
Уил последва съвета му. Можеше да се направи съвсем незабележим — това беше най-голямата му дарба. Когато стигна до тях, мъжете вече бяха изгубили интерес към него. Тогава се отвори вратата на най-голямата къща на улицата и мъжки глас извика нещо на непознат език.
— Свещеникът — прошепна Балтамос. — Трябва да си любезен. Обърни се нататък и се поклони.
Уил отново се подчини. Попът беше огромен мъж с посивяла брада, облечен в дълго черно расо. На рамото му беше кацнал демонът му врана. Живите му очички огледаха Уил, без да пропуснат нищо. Свещеникът махна с ръка.
Уил се приближи и отново се поклони.
Попът каза нещо и Балтамос преведе:
— Пита откъде идваш. Измисли нещо.
— Аз говоря английски — бавно и отчетливо произнесе Уил. — Не знам друг език.
— А, английски! — извика ентусиазирано попът на собствения му език. — Скъпи момко! Добре дошъл в нашето село, нашето малко, килнато на една страна Холодное! Как се казваш и накъде си се запътил?
— Казвам се Уил и съм тръгнал на юг. Изгубих се и търся родителите си.
— Тогава трябва да влезеш вътре, да се почерпим — заяви попът и обви раменете му с тежката си ръка, тласкайки го към прага на къщата.
Демонът врана проявяваше жив интерес към Балтамос. Но и ангелът не беше вчерашен — превърна се в мишка и пропълзя в джоба на Уил, сякаш се срамуваше.
Попът го въведе в стая, вмирисана на тютюнев дим. На една маса съскаше самовар от ковано желязо.
— Как каза, че ти е името? — попита домакинът.
— Уил Пари. А вие не ми казахте как да се обръщам към вас.
— Отец Семьон — представи се свещеникът и го погали по ръката, докато го водеше към стола. — Служител съм на Светата църква. Малкото ми име е Семьон, а баща ми беше Борис, така че аз съм Семьон Борисович. А твоят баща как се казва?
— Джон Пари.
— Джон значи Иван. Така че ти си Уил Иванович, а аз съм отец Семьон Борисович. Откъде идеш, Уил Иванович, и накъде си тръгнал?
— Изгубих се. Пътувах със семейството си на юг. Баща ми е военен, изследваше Арктика, а после стана нещо и се изгубихме. Отивам на юг, защото знам, че трябваше да тръгнем нататък.
Попът разпери ръце.
— Военен? Изследовател от Англия? От векове по калните улици на Холодное не е минавал толкова интересен човек, но настанаха такива времена, че може да се появи още утре! Ти самият си добре дошъл тук, Уил Иванович. Трябва да пренощуваш у дома. Ще хапнем, ще си поговорим. Лидия Александровна! — викна той.
В стаята безмълвно изникна застаряваща жена. Отец Семьон й каза нещо на руски. Жената кимна, взе една чаша и я напълни с чай от самовара, после я подаде на Уил заедно с чинийка сладко и сребърна лъжичка.
— Благодаря — каза момчето.
— Конфитюрът е за подслаждане на чая — обясни попът. — Лидия Александровна го прави от боровинки.
След подслаждането чаят стана по-скоро кисело-горчив, но Уил го изпи. Попът се беше навел към него и го оглеждаше, опипваше ръцете му да види дали се е стоплил, галеше коляното му. С надеждата да го разсее Уил попита защо къщите в селото са наклонени на една страна.
— Земята се разтърси — обясни отецът. — Всичко това е предречено в Апокалипсиса на свети Йоан. Реките ще потекат обратно… Голямата река наблизо течеше на север, към Арктическия океан. Хиляди години е текла на север от планините на Централна Азия, още, откакто Отецът наш небесен сътворил земята. Но когато земята се разтърси и дойдоха мъглите и наводненията, всичко се промени и тогава голямата река потече на юг за седмица и повече, докато отново смени посоката си на север. Светът се е преобърнал с главата надолу. Ти къде беше по време на земетресението?
— Далеч оттук. Не знаех какво става. Когато мъглата се вдигна, семейството ми го нямаше. И сега не знам къде съм. Вие ми казахте името на селото, но къде се намира то? В коя част на света?
— Подай ми оная, голямата книга на долната полица — каза Семьон Борисович. — Ще ти покажа.
Попът придърпа стола си по-близо до масата и наплюнчи пръсти, преди да разлисти големия атлас.
— Ето тук — посочи той с мръсния си нокът една точка в Централен Сибир, далеч на изток от Урал. Близката река наистина извираше от северните части на Тибет и стигаше до Арктическия океан. Уил се вгледа внимателно в Хималаите, но не откри нищо подобно на онова, което Барух му беше нарисувал.