Най-сетне изпитанието свърши. Попът го пусна и отстъпи крачка.
— Тръгвай, Уил Иванович! — каза той. — На добър път.
Уил взе раницата и плаща и си тръгна, опитвайки се да върви по права линия. След като излезе от къщата на свещеника, пое по пътя и скоро селото остана зад гърба му.
Беше вървял към два часа, когато гаденето попремина, за да отстъпи място на тъпа пулсираща болка в черепа. По някое време Балтамос го накара да спре и сложи хладните си длани върху челото и тила му. Болката поутихна, но Уил се зарече, че никога повече няма да пие водка.
Надвечер пътеката стана по-широка и излезе от тръстиките. Уил видя пред себе си града, а отвъд него се простираше водна шир, толкова необятна, че спокойно би могла да е море.
Дори от такова разстояние ясно се виждаше, че нещо не е наред. Над покривите се издигнаха облачета дим, а няколко секунди по-късно до слуха му долетя и тътен на оръдие.
— Балтамос — каза Уил, — ще трябва пак да се превърнеш в демон. Стой около мен и се оглеждай за опасност.
Той навлезе в покрайнините на бедното мръсно градче, чиито къщи бяха още по-опасно килнати от онези в селото, а наводнението беше оставило кални следи над човешки ръст по стените. Покрайнините бяха пусти, затова пък откъм реката долитаха викове, писъци и пушечни изстрели, които ставаха все по-отчетливи, докато момчето се приближаваше към пристанището.
Тук поне имаше хора — някои се бяха надвесили от прозорците на горните етажи, други надничаха предпазливо иззад ъглите към реката, където над покривите се подаваха високи кранове и върхове на мачти.
Стените на къщите се разтърсиха от нова експлозия и от един близък прозорец се разхвърчаха стъкла. Хората плахо се отдръпнаха и се заозъртаха отново. В опушения въздух се разнесоха нови крясъци.
Уил сви зад ъгъла и се озова в началото на улицата, извеждаща на пристанището. Когато димът и прахът се слегнаха, забеляза на известно разстояние от пристана ръждясал кораб, който се опитваше да се държи срещу течението, а на самия кей тълпа от хора с пушки и пистолети бяха наобиколили голямо оръдие, което в следващия миг гръмна. От гърлото му изскочи огън и след няколко секунди близо до кораба се чу мощен плясък.
Уил заслони очите си с ръка. На кораба се мяркаха някакви фигури и той разтърка невярващо очи, макар да знаеше какво може да очаква. Това не бяха хора, а огромни създания от метал или оковани в тежки брони. На кърмата на кораба внезапно разцъфна огромно огнено цвете и откъм пристана се надигна вик на уплаха. Пламъкът се понесе във въздуха, като пръскаше искри и дим, и се стовари със силен плясък недалеч от оръдието. Хората се развикаха и побегнаха, а някои хукнаха към водата, пламнали като факли, за да бъдат повлечени от силното течение.
Уил забеляза наблизо някакъв мъж с вид на учител и се обърна към него:
— Говорите ли английски?
— Да, да…
— Какво става?
— Мечките ни нападат и ние се опитваме да ги отблъснем, но е трудно, имаме само едно оръдие…
Огнехвъргачката на кораба избълва ново огнено кълбо и този път то се стовари още по-близо до оръдието. Трите силни взрива, които последваха секунди по-късно, показваха, че са улучени боеприпасите, и артилеристите се разбягаха, оставяйки оръдието с дулото надолу.
— О! — разочаровано възкликна мъжът. — Лоша работа, те не могат да стрелят…
Капитанът на кораба даде команда и се насочи към брега. Много от хората нададоха уплашени викове, особено когато на кърмата се разпука ново огнено цвете. Някои стреляха веднъж-дваж по посока на кораба и побегнаха. Ала този път изстрел от кораба не последва. Той се насочи към пристана с оглушително боботещи двигатели, като се опитваше да се пребори с течението.
Двама моряци (не мечки, а хора) скочиха на кея да привържат въжетата. Откъм човешката тълпа се разнесе възмутен ропот срещу предателите. Моряците не обърнаха внимание, а хукнаха да спуснат трапа.
Но когато понечиха да се качат на борда, откъм тълпата прозвуча изстрел и единият се строполи. Демонът му чайка изчезна като пламъка на угасена от вятъра свещ.
Това предизвика бурна ярост у мечките. Огнехвъргачката отново беше заредена и огнената лавина се устреми към покривите на къщите, където се пръсна сред водопад от искри. В горния край на трапа се появи мечок, по-огромен от всички останали, самото олицетворение на необузданата сила, и куршумите, които го обсипаха, отскачаха от бронята му, без да оставят драскотина.
— Защо нападат града? — обърна се Уил към съседа си.
— Искат гориво, но ние си нямаме вземане-даване с мечките. Щом са напуснали кралството си и са тръгнали да плават, кой може да каже какво ще направят утре? Затова трябва да им се противопоставим. Те са пирати, пирати и разбойници!