Огромният мечок се спускаше по трапа, а зад него се тълпяха още няколко, всичките толкова тежки, че корабът се наклони на една страна. Уил видя, че канонирите са се върнали при оръдието и го зареждат.
Тогава му хрумна нещо и той хукна към кея и се изправи в празното пространство между мечките и оръдието.
— Спрете! Спрете боя! Оставете ме да поговоря с тях!
Внезапно се възцари тишина. Всички застинаха, изумени от подобна нечувана лудост. Самият мечок, който беше готов да се втурне срещу канонирите, спря на място, но цялото му тяло трепереше от ярост. Острите му нокти се забиха в земята, а черните му очи горяха свирепо изпод шлема.
— Кой си ти? Какво искаш? — изрева той на английски. Беше чул думите на момчето.
Хората се спогледаха объркани. Онези, които разбираха езика, им преведоха.
— Ще се бия с теб на дуел — извика Уил — и ако те победя, ще се оттеглите!
Мечокът не помръдна. Колкото до хората, в мига, в който разбраха какво говори момчето, сред тълпата избухна подигравателен смях, чуха се подвиквания и подсвирквания. Но не задълго, защото Уил се обърна с лице към тях. Под ледения му поглед хората постепенно се смълчаха. Той усети треперенето на Балтамос, който беше кацнал на рамото му в облика на кос.
— Ако накарам мечока да се предаде — обърна се той към безмълвната тълпа, — вие се задължавате да им дадете гориво. Тогава те ще отплават и ще ви оставят на мира. Трябва да се съгласите, иначе ще ви унищожат.
Знаеше, че огромният мечок е само на няколко крачки зад него, но не се обърна. Остана с лице към жителите на града, които започнаха да се съвещават и да спорят разпалено.
— Хей, момче! — извика нечий глас след минута или две. — Накарай мечока да обещае!
Уил се обърна, преглътна мъчително и пое дълбоко дъх.
— Слушай, мечок! — извика. — Трябва да ми обещаеш. Ако те победя, няма повече да нападате гражданите. Ще си купите от тях гориво и ще продължите пътя си по живо, по здраво.
— Не става! — изрева мечокът. — Срам и позор ще бъде да се бия с теб! Ти си слаб като охлюв. Не мога да се бия с теб.
— Така е — съгласи се Уил. Сега цялото му внимание беше насочено към огромното свирепо същество пред него. — Няма да е честно. Ти си целият брониран, а аз нямам никакви доспехи. Пък и можеш да ми откъснеш главата с един замах на лапата. Тогава да играем честно. Дай ми част от доспехите си, която ти пожелаеш. Шлема си например. Тогава ще бъдем равностойни и няма да те е срам да влезеш в двубой с мен.
С ръмжене, в което се долавяше омраза, ярост и презрение, мечокът посегна и откачи с огромния си нокът веригата, придържаща шлема му.
Над кея се възцари гробна тишина. Никой не смееше да помръдне, да изрече дума. Всички усещаха, че става нещо, което никога не са виждали, но все още не разбираха какво е то. Единствените звуци бяха плисъкът на водата, която се удряше в подпорите на кея, боботенето на мотора и крясъкът на чайките. После се чу и силно дрънчене — мечокът хвърли шлема си в краката на момчето.
Уил остави раницата и се наведе да вземе шлема. Едва успя да го повдигне. Беше направен от едно-единствено парче метал, тъмен и нащърбен, с пролука за очите в горната част и тежка верига отдолу.
— Значи това е бронята ти — изрече Уил. — Честно да ти кажа, не ми изглежда много яка. Не знам дали мога да й се доверя. Я да видим…
Той извади ножа от раницата, опря острието в лицевата част на шлема и отряза късче от него, сякаш режеше масло.
— Така си и мислех!
С тези думи момчето отряза още едно парче, после трето, докато масивният шлем се превърна в купчина метални изрезки. Уил загреба шепа от тях и се изправи.
— Ето я твоята броня — заяви и пусна парчетата в краката си. Те издрънчаха. — А ето го и ножът ми. Твоят шлем не ми върши работа, така че ще трябва да се бия без него. Готов ли си? Мисля, че все пак сме равностойни. И аз мога да ти отрежа главата с един замах.
Гробна тишина. Черните очи на мечока горяха като въглени и Уил усети как по гърба му се стича струйка пот.
Мечокът поклати глава и отстъпи крачка.
— Прекалено силно оръжие — изръмжа той. — Не мога да се преборя с него. Ти спечели, момче.
Уил знаеше, че само след миг ще последват викове и възгласи, затова побърза да се обърне към тълпата.
— Сега трябва да изпълните вашата част от уговорката! — извика той. — Погрижете се за ранените и за поправката на сградите. И позволете на кораба да остане на пристана, докато зареди с гориво.
Знаеше, че ще са нужни минута-две за превод — достатъчно да уталожат вълнението на тълпата. Мечокът го наблюдаваше внимателно и разбираше по-добре от самия него какво е постигнал.