Уил пъхна ножа в раницата и отново погледна мечока. Ала погледът, който размениха, този път беше различен. Зад тях на палубата демонтираха огнехвъргачката. Откъм реката се приближиха и другите два кораба на мечките.
На брега няколко души се заеха да разчистват следите от битката, но повече бяха онези, които се стълпиха около Уил, за да погледнат това странно момче, надделяло над мечия водач. Време беше отново да изчезне от полезрението им и той приложи изпитаната магия, която толкова години беше отклонявала вниманието на околните от него и от майка му. Разбира се, това съвсем не беше магия, а определен род поведение. Той някак изведнъж притихна, погледът му стана безизразен, а движенията — вяли. Хората бързо изгубиха интерес към него, а не след дълго дори се почувстваха отегчени от това невзрачно дете, обърнаха му гръб и съвсем го забравиха.
Ала интересът на мечока не беше човешки. Той разбираше какво става и си даваше сметка, че се е сблъскал с още едно от изумителните качества на това момче. Когато се приближи и заговори, гласът му прокънтя по-дълбок и по-мощен от грохота на моторите.
— Как се казваш? — попита той.
— Уил Пари. Можеш ли да си направиш друг шлем?
— Да. Какво търсиш?
— Вие сте тръгнали на юг. Искам да дойда с вас. Тръгнал съм към планините, а това е най-бързият път. Ще ме вземете ли?
— Да. Искам да видя ножа.
— Ще го покажа само на онзи, комуто вярвам. Има един мечок, за когото съм чул, че може да му се има доверие. Той е крал на мечките и добър приятел на едно момиче, което съм тръгнал да търся в планините. Казва се Лира Златоуста. А мечокът е Йорек Бирнисон.
— Аз съм Йорек Бирнисон — каза мечокът.
— Знаех си — кимна Уил.
От кораба товареха горивото. Вагонетките се обръщаха и въглищата се изсипваха с грохот в трюма, а над тях се издигаше черен облак прах. Незабелязан от гражданите, които метяха стъклата или се пазаряха за цената на въглищата, Уил се изкачи по трапа след мечия крал и стъпи на борда.
9.
По реката
През съзнанието минава сянка, като облак слънцето обгърнал
— Дай да видя ножа — помоли Йорек Бирнисон. — Разбирам метала. Нищо, направено от желязо или стомана, не може да е загадка за една мечка. Но никога не съм виждал нож като твоя и ми се иска да го огледам по-отблизо.
Двамата стояха на палубата, озарена от топлите лъчи на залязващото слънце. Корабът бързо пореше водата срещу течението. На борда имаше достатъчно гориво и храна, която и Уил можеше да яде. Разговорът им беше второто запознаване с мечия крал — първото се състоя на пристанището.
Уил му подаде ножа с дръжката напред и мечокът го пое много внимателно. Палецът му беше разположен перпендикулярно на останалите пръсти, което му позволяваше да действа ловко като човек. Йорек повъртя ножа в ръце, поднесе го към очите си, огледа го на светлината, накрая опита острието — откъм стоманената страна — върху парче непотребно желязо.
— С това острие ми сряза шлема — каза той. — Другото е много странно. Не мога да кажа от какъв материал е, какво може да прави и как е изработено. Но искам да разбера. Откъде го имаш?
Уил му разказа в общи линии какво точно се е случило, като пропусна само онова, което засягаше единствено него — майка му, убития от него мъж, баща му.
— Бил си се за ножа и си изгубил два пръста? — учуди се мечокът. — Покажи ми раната.
Уил протегна ръка. Благодарение на мехлема на баща му раните заздравяваха добре, но повърхността им все още беше много нежна. Мечокът ги подуши.
— Кървав мъх — установи той. — И още нещо, което не мога да определя. Кой ти го даде?
— Човекът, който ми каза какво да правя с ножа. Той умря. Държеше този мехлем в рогова кутийка. Вещиците се опитаха да ме лекуват с магия, но не се получи, а мехлемът свърши работа.
— И какво трябва да правиш с ножа? — попита Йорек Бирнисон, като му подаде оръжието.
— Да воювам с него на страната на лорд Азриел — отвърна Уил. Но най-напред трябва да спася Лира Златоуста.
— Ние ще ти помогнем — каза мечокът и сърцето на Уил подскочи от радост.
През следващите няколко дни Уил разбра кое е накарало мечките да поемат към Централна Азия, толкова далеч от родните земи.
След катастрофата, отворила пролука между двата свята, арктическият лед започнал да се топи, а в морето се появили непознати течения. Мечките живеели сред ледовете и зависели от животните, обитаващи студените води. Те разбрали, че ако останат в родината си, скоро ще започнат да гладуват. И като здравомислещи същества решили да не чакат глада. Трябвало да се преселят някъде, където има в изобилие лед и сняг — във високите планини, чиито върхове опират в небето. Трябвало да пропътуват половината свят, но планините били там — вечни, непоклатими, потънали в сняг. От океански мечки щели да се превърнат в планински, докато всичко отново се върне на мястото си.