— Значи няма да воювате? — попита Уил.
— Старите ни врагове изчезнаха заедно с тюлените и моржовете. Ако срещнем нови, ще знаем как да се бием с тях.
— Мислех, че се задава голяма война, от която никой не може да остане настрана. Вие на чия страна бихте застанали, ако се стигне дотам?
— На онази, която ще е добра за мечките. Как иначе? Но има няколко души, на които държа, без да са мечки. Единият беше въздухоплавател и летеше с балон. Той е мъртъв. Другите са Серафина Пекала и Лира Златоуста. Затова на първо място ще направя онова, което е добро за мечките, после за детето и за вещицата и накрая за моя мъртъв приятел Лий Скорзби, който трябва да бъде отмъстен. И ще ти помогна да отървеш Лира от онази ужасна жена Колтър.
После разказа как заедно с няколко от поданиците си доплавал до устието на реката, платил в злато за кораба и наел екипажа, как се възползвали от топенето на арктическия лед, за да навлязат навътре в сушата заедно с обърналите посоката си води. И тъй като реката извирала от същите планини, към които се били упътили, засега всичко вървяло по план.
Така минаваше времето.
През деня Уил дремеше на палубата, почиваше, събираше сили, защото се чувстваше уморен до мозъка на костите си. Гледаше как пейзажът постепенно се мени и обширната степ отстъпва място на ниски тревисти хълмове, после на по-високи възвишения. От време на време навлизаха в проломи и подминаваха водопади, но корабът напредваше бързо и уверено на юг.
Той разговаряше с капитана и моряците, но само от любезност. Липсваше му лекотата, с която Лира намираше общ език със съвсем непознати хора, и трудно измисляше теми за разговор, пък и екипажът не се интересуваше кой знае колко от него. За хората превозването на пътниците беше просто работа и когато я свършеха, щяха да си тръгнат, без да се обърнат повече. Освен това не харесваха особено мечките, независимо от златото им. Уил беше чужденец и от него се искаше да си плаща за храната, нататък можеше да прави каквото намери за добре. А и този негов странен демон — беше като демоните на вещиците. Ту го имаше, ту изчезваше нанякъде. Като всички моряци и тези бяха доста суеверни и предпочитаха да стоят по-далеч от него.
Балтамос от своя страна беше по-тих от водата. Понякога мъката го налягаше с непреодолима сила и тогава напускаше кораба и политаше сред облаците, търсейки лъч светлина или случаен полъх на вятъра, блясък на звезда или познато въздушно течение, които да му напомнят за преживяното с Барух. Когато заговореше, то бе само за да съобщи на Уил колко път са изминали и колко остава до долината с пещерата. Може би си мислеше, че момчето не му съчувства истински, макар че ако търсеше състрадание, щеше да получи достатъчно. С всеки изминал ден ангелът ставаше все по-официален и скован, макар и без някогашния сарказъм. Поне това свое обещание успяваше да сдържи.
Колкото до Йорек, той беше обсебен от ножа. Гледаше го с часове, изпробваше и двете острия, огъваше го, поднасяше го към светлината, опитваше вкуса му с език, душеше го и дори се вслушваше в свистенето на въздуха, докато го размахваше. Уил не се боеше за ножа, защото знаеше, че Йорек е майстор от най-висока класа, не се боеше и за Йорек, който пипаше изумително деликатно с огромните си лапи.
Най-накрая мечокът реши да сподели наученото.
— Онова, другото острие. То служи за нещо, за което не си ми казал. Какво е то и как го правиш?
— Не мога да ти покажа сега, защото корабът се движи, но като спрем, ще видиш.
— Мога да мисля за него — каза мечокът, — но не и да го разбера. Никога не съм виждал нещо толкова странно.
Той подаде ножа на Уил и го изгледа продължително с непроницаемите си черни очи. Поглед, от който го побиха тръпки.
Реката беше променила цвета си — придошлите води се връщаха обратно. Уил беше забелязал, че земетресенията са се отразили различно на местата, през които минаваха. Виждаше потънали до покривите села и стотици хора, останали без подслон, които се опитваха да спасят, каквото могат с лодките и канутата си. Изглежда имаше и леко хлътване на земята точно в този район, защото реката ставаше по-широка и по-бавна, а капитанът не успяваше да открие познатите ориентири сред мътните води. Въздухът беше по-горещ и слънцето се издигаше по-високо в небето. За да се охладят, някои от мечките плуваха редом с кораба, вкусвайки родните си води в тази чужда земя.