Значи имаха език, познаваха огъня и живееха в организирано общество. Мери с изненада установи, че е започнала да мисли за тях като за хора. Не бяха човешки същества, и въпреки това бяха хора.
При вида на новодошлите някои от жителите на селото вдигнаха глави и подвикнаха на останалите. Когато групата спря, Мери тромаво се изхлузи от седлото. Знаеше, че я чака жестока мускулна треска.
— Благодаря — обърна се тя към… Към какво всъщност? Коня си? Или двуколката? Нито едно от тези имена не се връзваше по никакъв начин с милото и дружелюбно създание, което я гледаше с блестящите си очи. И Мери реши — думата беше приятел.
Той вдигна хобот и повтори:
— Лагодая.
Това беше последвано отново от дружен смях.
Мери пое раницата си от другото създание (Лигодая! Лагодая!), слезе с останалите от каменната пътека и стъпи върху утъпканата земя на селото.
В този миг започна истинското й приобщаване.
През следващите дни Мери научи толкова много, че се чувстваше като дете, което за пръв път тръгва на училище. От своя страна хората двуколки като че бяха не по-малко изумени от нея. На първо място от ръцете й. Не можеха да им се нагледат. Опипваха с чувствителните си хоботи всяка ставичка, всяко кокалче и нокът, нежно ги огъваха и я гледаха с възторг как вдига раницата си, как поднася храната към устата си, чеше се, реши си косата и се мие.
На свой ред и тя опипваше хоботите им. Те бяха безкрайно гъвкави, дълги около лакът и по-широки в основата си, вероятно достатъчно силни, за да й строшат черепа. Двата наподобяващи пръсти израстъка на върха им можеха да бъдат изумително силни, но и деликатни. Изглежда тези създания умееха да настройват вътрешно тези израстъци от нежната мекота на кадифето до твърдостта на дървото. Ето защо дейностите, които можеха да извършват с тях, бяха твърде разнообразни — такива, при които трябваше да се пипа деликатно, например доенето на животните, и други, по-груби задачи, като кършенето на клони.
Лека-полека Мери разбра, че хоботите участват и в общуването. Едно движение на хобота можеше да промени значението на някой звук. Например думата, която звучеше горе-долу като „чих“, придружена от замах с хобота отляво надясно, означаваше вода, с леко изпит нагоре връх на хобота значеше дъжд, с наведен надолу връх беше тъга, а с леко потрепване наляво се тълкуваше като млада тревичка. Мери се опита да имитира тези движения с ръка. Когато съществата разбраха, че започва да говори с тях, възторгът им нямаше край.
Напредъкът стана очевиден, когато започнаха да разговарят (повече на техния език, макар че тя успя да ги научи на някои английски думи — те казваха с лекота благодаря, трева, дърво, небе и река и произнасяха правилно името й). Думата, с която наричаха себе си като народ, беше мулефа, но всеки отделен индивид беше залиф. Имаше известна разлика в начина, по който произнасяха залиф и залифа, но тя беше твърде тънка и се улавяше много трудно. Мери слушаше внимателно и записваше всичко, докато се оформи цял речник.
Ала преди да си позволи наистина да се приобщи към този симпатичен народ, тя още веднъж извади книгата и пръчиците и попита И-Дзин: „Трябва ли да стоя тук и да се занимавам с това, или да продължа пътя си и да търся?“
Отговорът гласеше: Стой спокойно, докато тревогата се разсее. Едва когато суматохата отмине, можеш да преследваш no-велики цели.
Следващият съвет беше: Както планината таи спокойствие в недрата си, така и мъдрият не позволява волята да блуждае отвъд възможностите му.
Едва ли можеше да бъде по-ясно. Тя събра пръчиците и затвори книгата и едва тогава забеляза, че няколко от съществата са я наобиколили и я наблюдават.
— Въпрос? Позволение? Любопитен — изрече едно от тях.
— Моля. Погледнете — отвърна тя.
Те много внимателно размърдаха хоботите си и започнаха да местят пръчиците и да разлистват книгата, подражавайки на движенията й. Едно от нещата, които ги изумяваха най-много, бяха двете й ръце — това, че можеше едновременно да държи книгата и да обръща страниците. Обичаха да я наблюдават как сплита пръсти или играе детската игра „Дай, бабо, огънче“, как прави същите движения с палците и показалците, с които Ама в света на Лира гонеше злите сили.
След като разгледаха пръчиците и книгата, съществата ги увиха в шала и ги прибраха в раницата й. Мери беше доволна и окуражена от посланието, дошло от древен Китай, защото то й подсказваше, че онова, което най-много й се иска да направи в този момент, е и най-правилното.