Ала най-големи грижи мулефите полагаха за дърветата с кръглите шушулки.
В околността имаше пет или шест горички, за които групата се грижеше. Растяха и други, но с тях се занимаваха съседите им.
Всеки ден няколко души отиваха да проверят състоянието на дърветата и да съберат падналите шушулки. Беше ясно какво печелят от това. Но каква изгода имаха дърветата от тази симбиоза? Един ден тя разбра. Докато яздеше с групата, внезапно се чу силен трясък. Всички спряха и заобиколиха другаря си, чието колело се беше счупило. Всяка група си носеше резервни колела и возилото на залифа скоро беше поправено, а счупеното колело беше грижливо увито и откарано в селото.
Там го отвориха, извадиха семената — плоски бледи зърна колкото нокътя на Мери, и ги огледаха едно по едно. От обясненията им ставаше ясно, че шушулките имат нужда от непрекъснатото блъскане по твърдите пътища, за да се счупят — ако изобщо се счупят. Без грижата на мулефите дърветата щяха да измрат. Всеки вид зависеше от другия и маслото правеше тази връзка възможна. Това беше трудно за разбиране, но изглежда й казваха, че маслото е в центъра на техните чувства и усещания и че младите не притежават мъдростта на възрастните, защото не могат да използват колелата и така маслото не е в състояние да проникне в ноктите им.
Едва тогава Мери започна да разбира връзката между мулефите и въпроса, който я занимаваше през последните няколко години.
Ала преди да се заеме с изследването му (а разговорите с мулефите бяха дълги и сложни, защото те обичаха да обясняват и илюстрират казаното с десетки примери, сякаш, за да не остане нещо забравено или недоизказано), селото беше нападнато.
Мери първа видя нападателите, макар да не знаеше кои са и какво представляват.
Това се случи един ранен следобед, докато помагаше да поправят покрива на една колиба. Мулефите строяха къщите си на един етаж, защото бяха слаби в катеренето. Мери обаче се катереше с удоволствие и използваше и двете си ръце, за да реди тръстиката и да я връзва. След като веднъж й бяха показали техниката си, тя се справяше далеч по-бързо от тях.
Онзи следобед тя се беше облегнала на гредите на покрива, ловеше сноповете тръстика, които й хвърляха отдолу, и се наслаждаваше на приятния ветрец откъм реката, когато нещо бяло прикова погледа й.
Белееше някъде над далечното блещукащо петно, което според Мери беше море. Тя заслони очите си с ръка и видя платно, след него второ и трето, цяла флота. Бели платна, които изникнаха от маранята и тихо и грациозно се понесоха към устието на реката.
— Мери! — извика отдолу залифът. — Какво виждаш?
Тя не знаеше как е платно на техния език, затова каза:
— Висок, бял, много.
Залифът тутакси нададе тревожен вик. Всички наоколо спряха работата си и се завтекоха към центъра на солото, като викаха малките. Само след минута всички мулефи бяха готови за бягство.
— Мери! Мери! — повика я приятелката й Атал. — Ела! Туалапи! Туалапи!
Всичко стана толкова бързо, че Мери дори не успя да помръдне от мястото си. В това време белите платна вече бяха навлезли в реката и с лекота се придвижваха срещу течението. Мери беше впечатлена от дисциплината на моряците — всички се движеха и променяха курса с такава лекота и съгласуваност, че й приличаха на птиче ято. И бяха толкова красиви, тези изящни бели платна, които се накланяха, полюшваха се и се издуваха…
Бяха поне четиридесет на брой и плаваха срещу течението далеч по-бързо, отколкото й се струваше на пръв поглед. Тя обаче не видя живи същества на борда, а след известно време с изумление осъзна, че това не са никакви лодки. Бяха гигантски птици с разперени като платна крила, едното отпред, другото отзад.
Нямаше време да ги разглежда повече, защото те се приближиха до брега и започнаха да се измъкват от водата. Имаха лебедови шии и човки, дълги колкото ръката й. Крилата им надвишаваха двойно ръста й, а краката им бяха невероятно мощни. Нищо чудно, че се придвижваха така стремително по водата.
Тя хукна с все сила след мулефите, които не преставаха да я викат, докато се изнизваха в колона от селото по посока на пътя. Настигна ги точно навреме. Приятелката й Атал я чакаше и в мига, в който Мери се изкатери на гърба й, се понесе нагоре по хълма след другарите си.
Птиците, които не можеха да се движат така бързо по суша, скоро се отказаха от преследването и се насочиха към селото.
Те разбиха хранилищата и хамбарите и с дрезгави крясъци и гъргорене вдигаха огромните си хищни клюнове нагоре, за да преглътнат сушеното месо, зърното и сушените плодове. Всичко годно за ядене беше погълнато за по-малко от минута.