После туалапите откриха навеса, под който се пазеха колелата, и се опитаха да разбият с човките си яките шушулки, но това не им се удаде. Мери усети напрежението и тревогата на приятелите си, които наблюдаваха от ниския хълм как птиците удрят шушулка след шушулка в земята, тъпчат ги с крака и ги блъскат с клюнове, по нищо не се случи. По-лошото беше, когато туалапите изтикаха няколко от тях до реката и шушулките се понесоха надолу по течението към морето.
Тогава огромните снежнобели птици се заеха да разрушават всичко, което им се изпречеше пред погледа, с яростни удари на яките си човки и крака. Мулефите тихичко нареждаха.
— Аз помага — каза Мери. — Правим отново.
Ала злите създания още не бяха свършили. Вдигнали високо масивните си крила, те клекнаха сред руините и се освободиха от нечистотиите. Смрадта, носена от вятъра, стигна до върха на хълма. Сред строшените греди и разпиляната тръстика се издигаха купчинки зеленикаво-кафяв тор. Огромните птици тромаво и важно се заклатушкаха към водата и заплуваха надолу по течението.
Едва когато и последното бяло крило се изгуби в маранята, мулефите се осмелиха да се спуснат от хълма. Бяха изпълнени с гняв и мъка, но повече от всичко се тревожеха за шушулките.
От петнайсетте шушулки под навеса бяха останали само две. Останалите бяха изтикани до водата и не се виждаха никакви. Но на следващия завой на реката имаше пясъчна плитчина и на Мери й се стори, че съзира заседнало колело. За голяма изненада и притеснеше на мулефите тя смъкна дрехите си, нави около кръста си тънко въже и заплува нататък. Там се намериха цели пет от безценните колела. Тя ги наниза на въженцето през пролуките в средата и заплува тежко към брега, като ги влачеше след себе си.
Мулефите се чудеха как да й се отблагодарят. Те самите никога не влизаха във водата и хвърляха мрежите си само от брега, за да не намокрят краката и колелата си. Мери усети, че най-сетне е направила нещо полезно за приятелите си.
По-късно същата нощ, след като залъгаха глада си със сладки корени, те й казаха защо толкова се притесняват за колелата. Някога шушулките били в изобилие и тогава светът бил богат и пълен с живот, а мулефите живеели със своите дървета весело и безгрижно. Ала преди много години се случило нещо лошо. От света си отишло нещо безценно. И въпреки усилията, грижите и любовта на мулефите дърветата започнали да измират.
11.
Водните кончета
Истина, изречена, с умисъл зла, е по-лоша от всяка нарочна лъжа.
Ама се качваше по пътеката към пещерата с торбичка с хляб и гърне мляко, и с тежки съмнения в сърцето. Имаше ли изобщо някакъв начин да стигне до спящото момиче? Тя се приближи до скалата, където жената й беше наредила да оставя храната. Сложи всичко на земята, но не си тръгна, а продължи още малко нагоре, подмина пещерата и гъстите рододендрони и се добра до мястото, където гората оредяваше и започваха дъгите.
Там двамата с демона й обичаха да си играят — изкатерваха се по издатините на скалите, заобикаляха малките бяло-зелени водопади и водовъртежите и минаваха през обагрените във всички цветове на дъгата ситни водни пръски, докато косата и клепачите й и неговото катериче кожухче се покриеха с дребни капчици. Целта беше да стигнеш догоре, без да си избършеш очите, напук на изкушението, и скоро слънчевата светлина се разделяше на червено, жълто, зелено, синьо и всички останали цветове между тях, но тя не биваше да посяга към очите си, иначе щеше да загуби играта.
Демонът й Куланг скочи на скалата в подножието на най-високо разположеното водопадче и Ама знаеше, че той ей сега ще се обърне, за да провери дали няма да се опита да избърше влагата от лицето си.
Той обаче не го направи, а спря като закован и се загледа напред.
Ама си избърса очите — слисването на демона й беше сложило край на играта. Тя направи крачка, за да надникне над върха на скалата — и застина. Над нея се извисяваше създание, каквото не беше виждала дотогава — мечка, но огромна и страшна, четири пъти по-голяма от кафявите мечки в гората, с козина като слонова кост, черен нос и очи и дълги като кинжали нокти. Само на крачка от нея. Тя виждаше всяко косъмче на главата й.
— Кой е там? — попита момчешки глас.
Ама не разбираше думите, но смисълът на въпроса беше достатъчно ясен.
След миг до мечката изникна и самото момче — на вид доста диво, със свиреп поглед и издадена долна челюст. А тази птица до него, дали беше демонът му или нещо друго? Толкова странна птица, не приличаше на никоя друга! Тя полетя към Куланг и заговори: