— Приятели. Няма да ви причиним зло.
Голямата бяла мечка не беше помръднала.
— Ела насам — каза момчето и отново демонът й преведе думите му.
Без да сваля от мечока поглед, изпълнен с благоговеен ужас, Ама се изкатери до водопада и застана смутено на скалата. Куланг се превърна в пеперуда и за миг кацна на бузата й, после изпърха до другия демон, който се беше настанил върху ръката на момчето.
— Уил — представи се момчето, посочвайки към гърдите си.
— Ама — отвърна тя.
Сега можеше да го разгледа по-добре и се уплаши от него почти толкова, колкото и от мечката. На ръката му видя ужасна рана два от пръстите му липсваха. Почти й призля.
Мечокът нагази в пенливия поток и легна във водата, сякаш да се разхлади. Демонът на момчето се вдигна във въздуха и заедно с Куланг полетя сред дъгите. Не след дълго двамата вече се разбираха добре.
И какво се оказа — че те търсят точно тази пещера със спящото момиче!
— Аз знам къде е тя! — извика Ама. — Държи я заспала една жена, която казва, че й е майка, но може ли една майка да е толкова жестока? Тя я кара да пие нещо, от което да спи непробудно, но аз имам билки, които могат да я събудят, само да се добера до нея!
Уил поклати глава и зачака Балтамос да преведе. Трябваше им повече от минута.
— Йорек! — викна той и мечокът се измъкна от потока, като се облизваше. Току-що беше погълнал една риба. — Йорек, това момиче казва, че знае къде е Лира. Ще отидем двамата да погледнем, а ти пази тук.
Йорек Бирнисон, застанал на четири крака в потока, кимна. Уил скри раницата си и запаса ножа, преди да се спусне под дъгите след Ама. Трябваше час по час да бърше очите си, за да види къде стъпва. Мъглата, която изпълваше въздуха, беше ледена.
Когато стигнаха подножието на скалите с водопадите, Ама му направи знак, че трябва да вървят предпазливо и да не вдигат шум. Той тръгна след нея надолу между покритите с мъх скали и напуканите дънери на боровете, където танцуваха яркозелени слънчеви зайчета и шушнеха милиони невидими насекоми. Докато слизаха, светлината продължаваше да ги следва, а над главите им високите дървета протягаха върхове към яркосиньото небе.
По някое време Ама спря. Уил се шмугна зад масивния ствол на един кедър и погледна нататък, накъдето му сочеше момичето. През гъстите листа и преплетени клони зърна издигащата се отдясно скала, а малко над нея…
— Госпожа Колтър! — прошепна той. Сърцето му биеше учестено. Жената изникна иззад скалата, изтръска гъстия сноп клонки, който държеше, и изтупа длани. Пода ли беше мела? Ръкавите й бяха навити, а косата й беше вързана с шалче. Уил никога не си бе представял, че може да изглежда като обикновена домакиня.
Но тогава трепна златист проблясък — появи се онази злобна маймунка и скочи на рамото на жената. Сякаш почувствали нещо нередно, двамата се огледаха и госпожа Колтър изведнъж изгуби вида си на домакиня.
Ама бързо зашепна, че се бои от демона маймунка, защото обичал да къса крилата на живи прилепи.
— Има ли още някой с нея? — попита Уил. — Войници или нещо такова?
Ама не знаеше. Никога не беше виждала войници, но хората говореха за някакви странни и зловещи мъже, които бродели из планината нощем, може би призраци… Ала в планините открай време имаше призраци, всеки го знаеше. Може пък да нямаха нищо общо с жената.
Какво пък, щом Лира беше в пещерата и госпожа Колтър не се отделяше от нея, вероятно щеше да се наложи Уил да им направи посещение.
— Какви са билките ти? — попита той. — И какво ще направиш, за да я събудиш?
Ама му обясни.
— А те къде са?
Момичето го увери, че са на сигурно място у дома й.
— Добре. Чакай тук и не се приближавай. Като я видиш, не казвай, че ме познаваш. Никога не си виждала нито мен, нито мечката. Кога пак ще й донесеш храна?
Демонът на Ама отвърна, че ще дойдат пак половин час преди залез.
— Донеси и лекарството — каза Уил. — Ще те чакам тук.
Тя боязливо го загледа как се отдалечава по пътеката. Сигурно не й беше повярвал за маймунката, иначе нямаше да върви така безгрижно към пещерата.
В действителност Уил беше притеснен. Сетивата му бяха изострени и долавяха бръмченето и на най-дребните насекоми, шумоленето на всяко листенце по дърветата, дори движението на облаците над главата му, макар да не откъсваше поглед от входа на пещерата.
— Балтамос — прошепна той и ангелът кацна на рамото му във вид на малко птиче с червени крила. — Стой близо до мен и наблюдавай маймунката.