— Тогава погледни надясно — лаконично го посъветва Балтамос. На входа на пещерата светлееше златисто петно, но с лице и очи, които не се откъсваха от тях. До него имаше двайсетина крачки, не повече. Уил спря като закован, а златистата маймунка обърна глава към пещерата и проговори нещо.
Момчето сложи ръка на дръжката на ножа и продължи.
Когато стигна входа на пещерата, жената го чакаше.
Тя седеше небрежно на платнения си стол с книга в скута и го наблюдаваше спокойно. Беше облечена в туристически дрехи със защитен цвят, но така добре скроени, че стояха като изляти на изящната й фигура. Беше закичила гърдите си с малко червено цветче, което засенчваше и най-елегантния скъпоценен камък. Косата й блестеше, тъмните й очи искряха, а слънчевите лъчи позлатяваха голите й крака.
Жената се усмихна. Уил едва не отвърна на усмивката й — толкова непривични бяха за него нежността и ласката в една женска усмивка. Това го смути.
— Ти си Уил — изрече тя с ниския си, опияняващ глас.
— Откъде знаете? — дрезгаво попита момчето.
— Лира повтаряше името ти насън.
— Къде е тя?
— На сигурно място.
— Искам да я видя.
— Добре, ела — съгласи се госпожа Колтър и се изправи, а книгата остави на стола.
За пръв път Уил погледна демона й. Козината му беше дълга и лъскава, сякаш всяко косъмче беше направено от чисто злато, а малкото му личице и ръцете бяха черни. Уил беше видял за последен път това лице разкривено от омраза вечерта, когато с Лира откраднаха алетиометъра от къщата на сър Чарлз в Оксфорд. Тогава маймунката се опита да впие зъби в ръката му, а той размахваше ножа и я отблъскваше назад, за да може да затвори прозореца и да ги остави в другия свят. Сега си помисли, че нищо на света не би го накарало да се обърне с гръб към тази маймунка.
Ала Балтамос в облика на птиче беше цял слух и зрение и Уил предпазливо престъпи прага на пещерата и тръгна след госпожа Колтър към малката фигурка, която лежеше в сянката.
Тя беше там, неговата скъпа приятелка, и спеше дълбоко. Колко мъничка изглеждаше! Изуми се колко нежна и крехка е в съня си тази фурия, която в реалния живот кипеше от сила и страст. Панталеймон във формата на пор се беше увил около врата й, а козината му лъщеше от пот. Мокра беше и косата на Лира, залепнала върху челото й.
Момчето коленичи до нея и отметна косата й. Лицето й пламтеше. С крайчеца на окото забеляза как златистата маймунка се снишава за скок и сложи ръка върху ножа. Ала госпожа Колтър едва забележимо поклати глава и демонът застина.
Уил незабелязано изучаваше разположението на пещерата, големината и формата на всяка скала, наклона на пода, точната височина на тавана над спящото момиче. Щеше да се наложи да се движи пипнешком из нея в мрака и нямаше друга възможност да я огледа.
— Ето, виждаш, че е в безопасност — каза госпожа Колтър.
— Защо я държите тук? И защо не й позволявате да се събуди?
— Хайде да поседнем.
Тя не се отпусна на стола, а седна с него на покритите с мъх камъни на входа на пещерата. Беше толкова мила, а в очите й се четеше такава дълбока мъдрост, че недоверието на Уил още повече се усили. Знаеше, че всяка нейна дума е лъжа, че всяко нейно движение крие заплаха, а усмивките й са измама. Какво пък, и той щеше на свой ред да я измами — щеше да се престори на безобиден. Беше лъгал успешно всички учители, всички полицаи, социални работници и съседи, които проявяваха интерес към него, в продължение на години. Цял живот се беше готвил за това.
„Ще се справя с теб“, помисли си.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита госпожа Колтър. — Аз също ще пия… Нищо няма да ти се случи. Погледни!
Тя разряза някакъв сбръчкан кафеникав плод и изстиска мътния сок в две чаши. Пийна от едната, а другата подаде на Уил, който също отпи и откри, че напитката е свежа и сладка.
— Как намери пътя дотук? — попита тя.
— Не беше трудно да ви проследя.
— То се вижда. Алетиометърът на Лира у теб ли е?
— Да — отвърна Уил и я остави да se чуди дали се е научил да го тълкува или не.
— Доколкото разбирам, и ножът е у теб.
— Сър Чарлз ви каза, нали?
— Сър Чарлз? А, да, разбира се. Карло. Да, той ми каза. Това ми звучи като приказка. Мога ли да го видя?
— Не, разбира се. Защо държите Лира тук?
— Защото я обичам. Аз съм й майка. Тя е в ужасна опасност и няма да позволя нещо да й се случи.
— Нова опасност?
— Ами…
Госпожа Колтър остави чашата си на земята и се приведе напред, така че косата й падна от двете страни на лицето. Когато се изправи и я прибра зад ушите с две ръце, Уил усети аромата на парфюм, примесен със свежото ухание на тялото й, и сърцето му заби учестено.