Дори и да забеляза реакцията му, жената с нищо не го показа, а продължи:
— Виж какво, Уил, не знам как си се запознал с дъщеря ми, не ми е известно какво знаеш и изобщо не съм сигурна, че мога да ти имам доверие. Но се уморих да лъжа. Ще ти кажа истината. Открих, че дъщеря ми е заплашена от същите тези хора, към които принадлежах и аз — от Църквата. Казано направо, мисля, че искат да я убият. Това ме изправи пред трудно решение — дали да се подчиня на Църквата, или да спася дъщеря си. Аз служех вярно на Църквата. Нямаше по-ревностен слуга от мен. Отдадох й живота си и й служех с цялата си душа. Но имах това дете… Вярно е, че не се грижех за нея, когато беше малка. Отнеха ми я и я дадоха на чужди хора за отглеждане. Може би, затова й е толкова трудно да ми вярва… Но тя растеше и опасността ставаше все по-осезаема. На три пъти се опитах да я спася. Наложи се да стана предателка и да я скрия на това затънтено място. Мислех си, че тук ще е в безопасност, но сега разбирам, че не ти е било трудно да ни проследиш. Това не може да не ме тревожи. Църквата също няма да закъснее. А те искат да я убият, Уил. За нищо на света не биха я оставили жива.
— Защо? Защо я мразят толкова?
— Заради онова, което според тях ще направи един ден. Не знам какво е то. Иска ми се да знаех, защото тогава щях да я опазя по-добре. Но съм убедена, че я мразят и че са абсолютно безмилостни.
Тя се наведе към него и заговори тихо и настойчиво:
— Защо ти казвам това, как мислиш? Дали мога да ти вярвам? Не знам, но нямам друг избор. Повече не мога да бягам, защото няма къде да отида. Щом си приятел на Лира, можеш да бъдеш и мой приятел. А аз имам нужда от приятели, от помощ. Сега всичко е против мен. Ако от Църквата ни открият, ще унищожат не само Лира, но и мен. Аз съм сама, Уил, сама с дъщеря си в тази пещера и всички сили от всички светове се опитват да ни открият. И изведнъж се появяваш ти, за да ми покажеш колко лесно може да стане това. Какво мислиш да правиш, Уил? Какво искаш?
— Защо я държите заспала? — попита момчето, като упорито отбягваше отговора.
— А какво ще стане, ако я оставя да се събуди? Тя веднага ще избяга. И няма да изкара и пет дни.
— Но защо не й го обясните и не я оставите сама да избере?
— Мислиш ли, че ще ме изслуша? И дори да ме изслуша, дали ще ми повярва? Тя ми няма доверие. Дъщеря ми ме мрази, Уил. Сигурно го знаеш. Презира ме. Аз… Не знам как да го кажа… Обичам я толкова много, че заради нея се отказах от всичко — от кариерата си, от щастието си, от положението и богатството си — от абсолютно всичко, за да се крия в тази пещера и да ям сух хляб и кисели плодове. Само за да запазя дъщеря си жива. И ако затова се наложи да я държа заспала и занапред, ще го направя. Трябва да запазя живота й! Майка ти не би ли направила същото за теб?
Уил усети как го залива вълна на ярост и изумление, че госпожа Колтър дръзва да използва майка му като аргумент. В следващия миг се потресе от мисълта, че майка му наистина не бе направила нищо, за да го защити. Тъкмо обратното, той я защитаваше. Нима госпожа Колтър обичаше Лира повече, отколкото Илейн Пари обичаше сина си? Не, това не беше честно! Майка му не беше добре.
Жената или не съзнаваше каква буря от чувства бушува в гърдите му, или беше умна като дявол. Красивите й очи бяха вперени кротко в Уил, който почервеня и започна да се върти неспокойно на мястото си. За миг приликата й с Лира стана зловеща, свръхестествена.
— Какво мислиш да правиш? — попита тя.
— Е, щом видях Лира — отвърна момчето — и се уверих, че е жива и здрава… Какво пък, точно това исках. Сега вече мога да отида при лорд Азриел и да му бъда полезен, както се очаква от мен.
Това като, че я свари неподготвена, но тя бързо се овладя.
— Искаш да кажеш… А аз си мислех, че може ди ми помогнеш — спокойно изрече, не умолително, а почти настойчиво. С ножа. Видях те какво направи в къщата на сър Чарлз. Можеш ди ни измъкнеш оттук, нали?
— Мисля да тръгвам — каза Уил и се изправи.
Тя му протегна ръка. Малко тъжна усмивка, леко повдигане на раменете и кимване, като към опитен противник, направил успешен ход на шахматната дъска — това изразяваше езикът на тялото й. Уил откри, че я харесва, защото беше смела и защото му приличаше на една по-сложна, по-богата и по-задълбочена Лира. Не можеше да не я харесва.
Той пое ръката й. Беше твърда, хладна и нежна. Госпожа Колтър се обърна към демона си, който през цялото време беше седял зад нея, и двамата размениха поглед, чието значение Уил не можа да разтълкува.
После отново насочи очи към него и се усмихна.
— Довиждане. Довиждане, Уил.
Момчето излезе от пещерата, без да се обърне назад, макар да усещаше погледа й. Ама не се виждаше никъде. Уил си тръгна по пътя, по който беше дошъл, и вървя по пътеката, докато до ушите му достигна шумът на водопада.