Той ще бъде разделен на две части. Първата ще си проправи път до пещерата и ще убие детето, а главата му ще бъде доказателство, че задачата е изпълнена. Те ще се опитат да заловят и жената, но ако това се окаже невъзможно, ще убият и нея.
Втората част има заповед да залови момчето живо.
Останалите сили трябва да се заемат с гироптерите на крал Огунве. По техни пресмятания ескадрилата ще пристигне малко след цепелините. Съгласно вашите заповеди аз и лейди Салмакия след малко ще напуснем цепелина и ще полетим право към пещерата, за да се опитаме да защитим момичето и да задържим войниците, докато пристигне подкреплението.
Чакаме отговор.
Отговорът дойде дочти незабавно.
До кавалера Тиалис
Вследствие на вашия доклад има промяна в плана.
За да попречите на врага да убие детето, което би бил най-лошият възможен развой, вие и лейди Салмакия трябва да се споразумеете с момчето. Докато ножът е у него, силата е на негова страна, затова ако реши да отвори друг свят и да отведе момичето там, позволете му да го направи и го последвайте. Останете с тях каквото и да се случи.
Кавалерът Тиалис отговори:
До лорд Роке
Получих и разбрах заповедта ви. Тръгваме веднага.
Малкият шпионин затвори резонатора и бързо събра екипировката си.
— Тиалис — чу се шепот от тъмното, — излюпва се. Трябва да дойдеш веднага.
Той се втурна към подпорката, където кончето му идваше на бял свят, и нежно го освободи от разкъсания пашкул. Погали едрата му свирепа глава, вдигна тежките антени, все още мокри и накъдрени, и позволи на създанието да вдъхне миризмата на кожата му, докато свикне с него и му се покори изцяло.
Салмакия слагаше на кончето си сбруята, която носеше със себе си навсякъде — юзда от тънка като паяжина коприна, титанови стремена и седло от кожата на колибри. Всичко това беше почти безтегловно. Тиалис направи същото — нагласи сбруята и внимателно я затегна — кончето му щеше да я носи, докато е живо.
Той бързо метна багажа си на рамо и с рязко движение разряза промазаната тъкан на цепелина. До него приятелката му вече беше възседнала кончето си и сега излетя стремително през тясната цепнатина. Дългите нежни крила на съществото трепнаха, опиянението на полета тутакси го връхлетя и то се гмурна в бързия въздушен поток. Тиалис ги последва няколко секунди по-късно, възседнал не по-малко нетърпеливото си конче, което бързаше да изпревари сгъстяващия се мрак.
Двамата се издигнаха нагоре заедно с ледения вихър, поеха дълбоко дъх и се устремиха право към долината.
12.
Пробивът
Докато бягаше, очи обръщаше назад, а по петите му го следваше страхът.
Когато падна мракът, работите стояха така. В елмазената си кула лорд Азриел крачеше нетърпеливо из стаята. Вниманието му беше приковано върху дребната фигурка до магнитния резонатор. Всички други съобщения можеха да чакат. Сега всяка негова мисъл беше насочена към новините, които достигаха до крепостта с помощта на малкото четвъртито парче камък под ярката светлина на лампата.
Крал Огунве седеше в кабината на гироптера си и трескаво съобразяваше как да разбие плановете на Дисциплинарния съд, за които току-що беше научил от жилоногите. Навигаторът драскаше някакви цифри на парче хартия, които подаваше на пилота. Сега скоростта беше решаваща — ако успееха да стигнат и да се приземят първи, това щеше да улесни задачата им. Гироптерите бяха по-бързи от цепелините, но имаха повече път до долината.
В цепелините на Съда на Консисторията войниците от швейцарската гвардия проверяваха екипировката си. Арбалетите им поразяваха смъртоносно противника на повече от петстотин метра разстояние, а всеки от стрелците можеше да зареди и да изстреля петнайсет стрели в минута. Спираловидният рогов стабилизатор придаваше въртеливо движение на стрелите и правеше оръжието по-точно от пушка. Освен това самострелите бяха тихи, а това наистина беше неоценимо предимство.
Госпожа Колтър лежеше будна до входа на пещерата. Златистата маймунка беше нервна и се мяташе наоколо — с падането на мрака прилепите бяха излетели и нямаше кого да измъчва. Сега обикаляше дебнешком в тъмното и размазваше с острия си черен пръст редките светулки, влетели случайно в пещерата.
Лира лежеше трескава и неспокойна, макар че беше дълбоко заспала, потопена в забрава от силната отвара, която майка й насила беше наляла в устата й само час преди това. Един сън я измъчваше вече от доста време и сега се беше върнал с нова сила. Тялото й се разтърсваше от тихи стонове на жал и ярост, на трескава решимост, и Панталеймон тихичко скърцаше със зъби, безсилен да й помогне.