Под разлюлените от вятъра борове на пътеката Уил и Ама се приближаваха към пещерата. Уил се опита да обясни какво възнамерява да направи, но демонът й не можеше да разбере нищо, а когато отвори прозорец, за да й покаже, тя едва не припадна от ужас. Уил трябваше да върви спокойно и да говори тихо, защото момичето отказа да му даде прашеца и дори да му каже как се използва. Накрая не му оставаше друго, освен да каже:
— Върви след мен, но много тихо. Надяваше се, че тя ще изпълни молбата му.
Йорек беше някъде наблизо, облечен в доспехите си, и чакаше войниците от цепелините, за да ги задържи и да даде достатъчно време на Уил. Никой от двамата не знаеше, че и силите на лорд Азриел са наблизо — вятърът от време на време донасяше до слуха на Йорек далечно бръмчене, но той познаваше само шума на цепелините и не можеше да си представи що за апарат бръмчи така.
Балтамос сигурно би могъл да му каже, но той не беше на себе си. Откакто откриха Лира, ангелът отново се беше затворил в мъката си — беше тих, разсеян и вял. Това затрудняваше разговора между Уил и Ама.
Когато спряха на пътеката, момчето вдигна глава нагоре и попита:
— Балтамос, тук ли си?
— Да — долетя безизразният глас на ангела.
— Моля те, остани с мен. Стой наблизо и ме предупреждавай за всяка опасност. Нужен си ми.
— Още не съм те изоставил! — сопна се ангелът. Това беше всичко, което Уил успя да изтръгне от него. Високо над главите им Тиалис и Салмакия се носеха сред бурните въздушни течения и се опитваха да различат мястото, където трябваше да е пещерата. Кончетата бяха послушни и умни, но студът ги сковаваше, а бурният вятър ги подмяташе като перушинки. Ездачите ги насочиха надолу към дърветата и там запрелитаха от клон на клон, докато се съвземат, а мракът около тях се сгъстяваше.
Уил и Ама се промъкнаха толкова близо до пещерата, колкото беше възможно, без обитателите й да ги забележат. До самата пътека растеше кичест храст и там той изряза прозореца.
Единственият свят, който успя да открие оттатък, беше гол и скалист, а над него в осеяното със звезди небе луната грееше ярко и осветяваше призрачнобялата земя, над която цареше безмълвие. Само шушненето и свиренето на насекомите нарушаваше тишината.
Ама го последва, като движеше бързо палците и показалците си, за да прогони дяволите, които сигурно обитаваха тази призрачна земя. Демонът й се ориентира по-бързо от нея, превърна се в гущер и чевръсто се покатери по най-близката скала.
Уил веднага забеляза проблема. Силната лунна светлина, която осветяваше бледите скали, щеше да блести като фенер, когато отвореше прозореца към пещерата на госпожа Колтър. Трябваше да го отвори бързо, да издърпа Лира и отново да го затвори. После можеха да я събудят в този свят, където щеше да е в безопасност.
Той спря на ярко осветения склон и се обърна към Ама:
— Трябва да бъдем много бързи и тихи. Никакъв шум, дори и шепот!
Колкото и да беше уплашена, тя го разбра. Пакетчето с праха беше в джоба й — беше го проверявала десетки пъти, а двамата с демона й толкова често бяха репетирали събуждането, че можеше да го направи и със затворени очи.
Двамата се изкачиха на върха на призрачнобялата скала. Уил внимателно прецени разстоянието и реши, че оттатък трябва да е вътрешността на пещерата.
Извади ножа и изряза възможно най-малкото прозорче, през което можеше да надникне.
Бързо се долепи до пролуката, за да не позволи на лунната светлина да проникне оттатък, и се огледа. Беше се ориентирал съвсем точно — малко по-нататък се виждаше входът на пещерата и тъмните силуети на околните скали, очертани на фона на нощното небе. Недалеч лежеше госпожа Колтър, очевидно заспала, а до нея беше златистата маймунка. Уил успя да види дори опашката на демона, която потупваше по спалния чувал.
Той смени ъгъла и не след дълго различи скалата, зад която спеше Лира. Момичето обаче не се виждаше. Дали не беше прекалено близо? Затвори прозореца и отвори нов на две-три крачки по-нататък.
Лира не беше там.
— Слушай — прошепна той на Ама, — жената я е преместила и не мога да я видя. Мисля да мина оттатък и да я потърся, после ще се върна. Ти остани тук, но стой настрана, за да не те порежа случайно, когато отварям прозореца. Ако нещо ми попречи и не се върна, иди и ме чакай до първия прозорец на пътеката.
— Трябва и двамата да отидем — възрази Ама. — Ти не знаеш как да я събудиш, а аз знам, освен това познавам пещерата по-добре от теб.
Лицето й беше изпълнено с решимост, устните й — упорито свити, юмруците — стиснати. Демонът й гущер ненадейно се сдоби с кожесто ветрило и бавно го разпери около врата си.