Лира се мъчеше да се събуди, поемаше дълбоко дъх, въздишаше и стенеше, повдигаше се на лакът и пак падаше назад, а Панталеймон се протягаше, прозяваше се и се зъбеше на другия демон, но отслабналите мускули отказваха да му служат и той тромаво се поваляше на една страна.
В това време Уил трескаво търсеше по пода на пещерата парчетата от счупения нож. Нямаше време да мисли как се е случило, нито дали може да се поправи. Той беше Пазител на кинжала и трябваше да събере всичко на едно място. Вдигаше от пода късчетата и ги пускаше в ножницата, а всеки нерв от тялото му усещаше по-силно от всякога липсата на отрязаните пръсти. Парчетата метал блестяха на светлината, всичко седем на брой, а най-малкото беше самото връхче. Уил ги събра до едно, после се обърна и се опита да разбере какво става навън.
Някъде над върховете на дърветата цепелините висяха почти неподвижно, а от тях по въжета се спускаха мъже, но вятърът пречеше на пилотите да задържат балоните на едно място. В това време над скалата се появиха първите гироптери. Можеха да кацат само един по един, после африканските стрелци трябваше да се спуснат надолу по скалата. Един от тях беше свален със сполучлив изстрел откъм цепелините.
В мига, в който Уил погледна нататък, и двете страни вече бяха свалили свои части на земята. Някои от войниците бяха убити още преди да стъпят на скалата, още няколко бяха ранени и лежаха върху камъните или сред дърветата. Никой не беше успял да стигне до пещерата и все още госпожа Колтър владееше положението там.
— Какво ще правите? — попита Уил, надвиквайки шума.
— Ще ви задържа в плен.
— Какво, за заложници? Защо смятате, че това ще им направи някакво впечатление? Те искат да ни избият всичките!
— Една от страните — със сигурност, но за другата не съм убедена. Да се надяваме, че африканците ще победят.
Гласът й прозвуча доста жизнерадостно, а и видът й беше твърде бодър.
— Май си счупи ножа — подхвърли тя.
— Не съм. На мен ми трябваше цял, за да преминем оттатък. Вие го счупихте.
— Уил? — долетя гласът на Лира. — Уил ли говори?
— Лира! — бързо се извърна той и коленичи до нея.
Ама й помогна да седне.
— Какво става? — попита Лира. — Къде сме? Ох, Уил, сънувах един сън…
— В една пещера сме. Не прави резки движения, ще ти стане лошо. Внимателно, най-напред ела на себе си. Спала си дни наред.
Клепачите все още й тежаха, а устата й непрекъснато се разтваряше в дълги прозявки и Уил й помогна да се изправи, обгърнал раменете й с ръка, за да поеме тежестта й върху себе си. Сега, когато странното момиче беше будно, Ама го гледаше плахо и притеснено. Уил вдъхна дълбоко аромата на съненото тяло на Лира — тя беше тук, беше истинска!
Седнаха на камъка. Лира хвана ръката му и разтърка очи.
— Какво става, Уил? — прошепна тя.
— Ама те събуди с някакъв прах.
Лира едва сега забеляза момичето и сложи ръка на рамото му в знак на благодарност.
— Дойдох по най-бързия начин — продължи Уил, — но войниците едва не ме изпревариха. Не знам кои са. Ще се махнем оттук веднага, щом стане възможно.
Отвън врявата беше достигнала връхната си точка — един от гироптерите беше улучен от картечен откос от въздуха, докато войниците скачаха на скалата, и избухна в пламъци. Екипажът загина, а останалите гироптери не можеха да кацнат.
В това време втори цепелин беше открил удобно място в долината и арбалетчиците, които наскачаха от него, хукнаха към пещерата, за да се присъединят към нападателите. Госпожа Колтър стоеше на входа и се вглеждаше внимателно навън. Сега тя вдигна пистолета с две ръце и стреля, но изстрелът не се чу сред експлозиите и картечния огън.
Уил си помисли, че ако го направи още веднъж, ще се промъкне отзад и ще я събори. Обърна се да го каже на Балтамос, но ангелът беше изчезнал. Огледа се и го видя притиснат до скалата, отново в ангелския си облик, разтреперан и хленчещ.
— Балтамос! — подвикна Уил. — Престани, нищо не могат да ти направят! Трябва да ни помогнеш. Знаеш, че можеш да се биеш — не си страхливец, а и ние имаме нужда от теб!
Ала преди ангелът да отговори, събитията взеха нов обрат. Госпожа Колтър извика и се хвана за глезена, а златистата маймунка сграбчи нещо във въздуха и тържествуващо изврещя. От лапите й се чу глас — женски глас, но някак тих и тъничък:
— Тиалис! Тиалис!
Говореше миниатюрна жена, не по-голяма от дланта на Лира, и маймунката вече дърпаше да откъсне едната й ръка, а жената пищеше от болка. Ама знаеше, че демонът няма да спре, докато не я разкъса, но Уил видя пистолета да пада от ръката на госпожа Колтър, и се хвърли към нея.