Успя да сграбчи оръжието, ала в същия миг госпожа Колтър застина и Уил осъзна в какво безизходно положение са се озовали всичките.
Златистата маймунка и госпожа Колтър сякаш се вцепениха. Лицето на жената беше разкривено от болка и гняв, но тя не се осмеляваше да мръдне, защото на рамото й стоеше мъничък мъж и притискаше пета към шията й, вкопчил ръце в косата й. Изуменият Уил забеляза на петата му блестяща рогова шпора и се досети, че точно това е накарало госпожа Колтър да извика. Сигурно беше убол глезена й.
Ала малкият мъж не можеше да й стори нищо повече, защото партньорката му беше в ръцете на златистата маймунка. Маймунката пък не можеше да нарани жертвата си от страх, че той ще забие шпората си във врата на госпожа Колтър. Никой не се осмеляваше да помръдне.
Госпожа Колтър преглътна мъчително и обърна към Уил замъглените си от сълзи очи:
— Е, млади господине — изрече тя спокойно, — какво ще правим сега?
13.
Тиалис и Салмакия
Тъмна, тъмна нощ над гола пустош. Нека луната блести, щом затворя очи.
Уил замахна с тежкия пистолет и събори златистата маймунка. Тя се стресна така, че госпожа Колтър извика високо, а лапата на демона се разтвори достатъчно, за да може миниатюрната жена да се измъкне.
Тя се метна към скалата, а мъжът скочи от рамото на госпожа Колтър. Движенията им бяха пъргави като на скакалци. Трите деца нямаха време дори да се изненадат. Мъжът беше угрижен — той внимателно опипа рамото и ръката на спътницата си и я прегърна за миг, после се обърна към Уил.
— Ей, момче! — Гласът му беше тих, но плътен като на всеки друг мъж. — Ножът у теб ли е?
— Разбира се, че е у мен — отвърна Уил.
Ако не бяха разбрали, че е счупен, нямаше той да им отваря очите.
— Ти и момичето ще трябва да дойдете с нас. Кое е другото дете?
— Ама, от селото е.
— Кажи й да си върви. Бързо, защото швейцарците идват.
Уил не се поколеба. Каквото и да бяха намислили тези двамата, те с Лира все още можеха да се измъкнат през прозореца, който беше отворил зад храста на пътеката.
Помогна й да се изправи и се загледа с любопитство в двете дребни фигурки, които се метнаха на гърбовете на… Какви всъщност бяха тези животни? Птици? Не, водни кончета, близо лакът дълги, които чакаха спотаени в сенките. Всички се устремиха към входа на пещерата, където госпожа Колтър лежеше сгърчена от болка и зашеметена от убождането, но когато минаваха край нея, тя протегна ръка и извика:
— Лира, Лира, детето ми! Мила моя, не си отивай! Моля те, не си отивай!
Лира я погледна с болка, но миг по-късно се съвзе, прекрачи през тялото на майка си и освободи глезена си от отслабналите й пръсти. Жената ридаеше. Уил видя сълзите, които се стичаха по бузите й.
Трите деца се спотаиха на входа и зачакаха стрелбата да утихне. В един миг на затишие те се втурнаха надолу по пътеката, следвайки водните кончета, които излетяха още в същата секунда. Светлината се беше променила — освен студените анбарни лъчи от прожекторите на цепелините сега в небето танцуваха оранжеви пламъци.
Уил се обърна само веднъж. В отблясъците на огъня лицето на госпожа Колтър приличаше на застинала трагична маска, а демонът й се беше вкопчил отчаяно в нея. Тя протегна ръце и извика сърцераздирателно:
— Лира! Лира, обич моя! Детенце мое мило, единствено на света! О, Лира, не си отивай, не ме оставяй! Не разбивай сърцето ми!
Мъчително ридание разтърси Лира от глава до пети — все пак госпожа Колтър й беше майка, единствената, която беше имала някога. По страните й рукнаха сълзи.
Уил разбираше всичко, но трябваше да бъде безжалостен. Той я дръпна за ръката и я повлече надолу по пътеката, по-далеч от пещерата. Пистолетът все още беше в лявата му ръка, която отново кървеше — с нея беше ударил маймунката.
— Вървете към скалата — нареди кавалерът — и се предайте на африканците. Те са единствената ви надежда.
Уил не беше забравил отровната шпора и премълча, макар че нямаше никакво намерение да се подчини. Имаше само едно място, където искаше да отиде, и това бе прозорецът зад храста. Той приведе глава и се затича, а Лира и Ама хукнаха след него.
— Стой!
Трима мъже в униформи бяха препречили пътеката — бели мъже с арбалети и свирепи демони кучета, наподобяващи вълци. Швейцарската гвардия.
— Йорек! — извика Уил с все сила. — Йорек Бирнисон!
Чу трясък и ръмжене някъде наблизо, а после и виковете на хората, които бяха имали лошия късмет да се изпречат на пътя на мечока.