Едва беше започнала, когато от гърдите й се изтръгна вик. Тя вдигна сияещите си очи към Уил, но стрелката още не беше спряла и трябваше отново да насочи вниманието си нататък. Най-сетне голямата стрелка застина.
— Йорек? — изрече Лира, оставяйки инструмента. — Той тук ли е, Уил? Чух те да го викаш, но си помислих, че ми се причува. Наистина ли е тук?
— Да. Той може ли да поправи ножа? Това ли ти каза алетиометърът?
— О, той може да направи с метала, каквото си пожелае! Не само броня — може да прави и малки и фини неща…
Тя му разказа за тенекиената кутийка, в която бяха затворили летящия шпионин, после отново попита:
— А къде е той?
— Наблизо. Щеше да дойде, когато го повиках, но изглежда се наложи да се бие… И Балтамос! Колко ли се е уплашил…
— Кой?
Уил обясни накратко. Страните му горяха от срам при мисълта какво ли чувства сега ангелът.
— По-късно ще ти кажа повече — обеща той. — Толкова е странно… Балтамос ми каза толкова много неща и имам чувството, че ги разбрах.
Уил прокара пръсти през косата си и разтърка очи.
— Трябва да ми кажеш всичко! — решително заяви Лира. — Всичко, което си правил, откакто ме хванаха. О, Уил, ти още кървиш! Горката ти ръка…
— Не, баща ми я излекува. Просто раната се отвори, когато ударих маймунката, но вече съм по-добре. Той ми даде някакъв мехлем, който сам е направил…
— Значи си намерил баща си?
— Да, онази нощ в планината…
Докато тя почистваше раната му и я мажеше с мехлема от роговата кутийка, Уил й разказа доста неща — за двубоя с непознатия, за откритието, дошло едновременно и за двамата миг преди стрелата да го прониже, за срещата с ангелите, за пътя до пещерата и намирането на Йорек.
— Какви неща са ставали, а аз съм спала! — възкликна Лира. Знаеш ли, Уил, мисля, че тя се държеше добре с мен… Наистина се държеше добре. Струва ми се, че никога не е искала да ме нарани… Много лоши неща е вършила и все пак…
Сетне разтърка очи.
— Но този сън, Уил! Не мога да ти опиша колко беше странен! Все едно гледах алетиометъра — всичко ти е ясно, всичко разбираш, но то е толкова дълбоко, че не можеш да се добереш до дъното. Помниш ли, че ти бях разказвала за моя приятел Роджър — как Лакомиите го отвлякоха и аз се опитах да го спася, но всичко тръгна наопаки и лорд Азриел го уби? Е, аз видях Роджър. Видях го насън, само че там той беше мъртъв, призрак, и ми махаше, викаше ме, но аз не можех да го чуя. Не че искаше и аз да съм мъртва, не беше това. Искаше да говори с мен. И… Аз го заведох в Свалбард, където беше убит. Моя е вината, че е мъртъв. Спомних си за времето, когато играехме в колежа „Джордан“ — на покрива, в града, на пазара и по реката, в Глинозема и къде ли не още… Аз, Роджър и всички останали… Отидох в Болвангар, за да го върна у дома, но стана още по-зле и ако не му кажа колко съжалявам, всичко това ще бъде само губене на време. Трябва да го направя, Уил. Трябва да сляза в земята на мъртвите, да го намеря и… и да му се извиня. Не ме е грижа какво ще стане след това. После можем… мога… Няма значение.
— А този свят на мъртвите, той като този ли е? — попита Уил. Прилича ли на твоя или на моя? И изобщо може ли да се проникне в него с помощта на ножа?
Тя го погледна. Явно тази мисъл не й беше хрумвала.
— Можеш да попиташ — продължи момчето. — Направи го още сега. Питай къде се намира и как можем да стигнем до него.
Лира се наведе над алетиометъра, отново разтърка очи и се взря внимателно, движейки бързо пръсти. Минута по-късно отговорът беше готов.
— Да, но това е странно място, Уил… Толкова странно… Дали наистина ще можем да го направим? Да идем в света на мъртвите? И коя наша част е способна на това? Защото демоните се изпаряват, когато умираме — виждала съм го… А телата ни гният в гроба…
— Значи трябва да има и още нещо. Още някаква част, по-различна.
— Знаеш ли, сигурно е така! — развълнувано изрече тя. — Щом мога да мисля за тялото си и за демона си, значи трябва да има и трета част от мен, която мисли.
— Да. И това е духът.
Очите на Лира искряха.
— Може би ще успеем да измъкнем духа на Роджър оттам! Да го спасим!
— Може би. Или поне ще опитаме.
— Да, ще го направим! — заяви тя. — Ще идем заедно! Край, решено!
Ала ако не успееха да поправят ножа, нищо не можеха да сторят.