— Тази отрова в шпорите ви смъртоносна ли е? — попита Лира. Вие ужилихте майка ми, госпожа Колтър, нали така? Ще умре ли?
— Не, беше само леко убождане — отвърна Тиалис. — Пълна доза би я убила, но това беше просто драскотина, която ще я държи замаяна и слаба за около половин ден.
„И ще боли ужасно“ — помисли си, но не й го каза.
— Трябва да поговорим с Лира насаме — каза Уил. — Ще се отдалечим за малко.
— С този нож — подметка кавалерът — можеш да преминаваш от един свят в друг, нали?
— Не ми ли вярвате?
— Не.
— Добре, тогава ще го оставя тук. Ако не е у мен, няма да мога да го използвам.
Той откопча ножницата и я остави на скалата. Двамата с Лира се отдалечиха на известно разстояние, но така че да държат под око жилоногите, и седнаха на земята. В това време Тиалис разглеждаше внимателно ножницата, но не правеше опит да я докосне.
— Ще трябва да ги изтърпим — каза Уил. — Веднага щом поправим ножа, ще избягаме.
— Те са толкова бързи, Уил! И ще те убият, без да им мигне окото.
— Надявам се само Йорек да успее да го поправи. Досега не си давах сметка колко ни е нужен.
— Ще успее! — уверено заяви тя.
Няколко мига Лира остана загледана в Панталеймон, който се стрелкаше във въздуха заедно с водните кончета и ловеше мушици. Той не можеше да се отдалечава колкото тях, но беше не по-малко бърз, а и окраската му не отстъпваше на тяхната. Тя вдигна ръка и Панталеймон кацна на дланта й. Прозрачните му крила трептяха.
— Мислиш ли, че можем да спим спокойно, когато са около нас? — попита Уил.
— Да. Много са свирепи, но мисля, че са честни.
Те се върнаха при скалата и Уил заяви:
— Мисля да поспя. Ще тръгнем сутринта.
Кавалерът кимна, а Уил се сви на кълбо и тутакси заспа.
Лира седна до него, а Панталеймон се сгуши в скута й, топъл и мъркащ. Какъв късмет, че Уил можеше да спи, докато тя е будна и бди над него! Той наистина не знаеше що е страх и Лира му се възхищаваше безкрайно. Уил обаче не умееше да лъже, да мами и да заблуждава, а за нея това беше най-естественото нещо на света, също като дишането. При тази мисъл се почувства добра и доблестна, защото го правеше не за себе си, а за него.
Искаше й се още веднъж да погледне алетиометъра, но за своя изненада усети, че е уморена, сякаш беше будувала през цялото това време. Тя легна до Уил и затвори очи с намерението само малко да подремне — поне така си мислеше, преди да потъне в дълбок сън.
14.
Знаеш какво да питаш
Трудът без радост е каторга. Трудът без болка е каторга. Болка без труд е каторга. Радост без труд е каторга.
Уил и Лира спаха цялата нощ и се събудиха, когато слънчевите лъчи докоснаха клепачите им. Отвориха очи почти едновременно, с една и съща мисъл, ала когато се огледаха, кавалерът Тиалис спокойно стоеше на стража недалеч.
— Силите на Съда на Консисторията са се изтеглили — уведоми ги той. — Госпожа Колтър е в ръцете на крал Огунве и на път към лорд Азриел.
— Откъде знаете? — попита Уил и вдървено се изправи. — Да не сте били оттатък?
— Не. Говорихме си по магнитния резонатор. Предадох разговора ни — обърна се той към Лира — на моя командир лорд Роке и той се съгласи, че трябва да потърсим заедно с вас мечока, а когато го намерим, да ви отведем в крепостта. Така че сега сме съюзници и ще направим всичко възможно да ви помогнем.
— Хубаво — съгласи се Уил. — Да хапнем тогава. Вие ядете ли нашата храна?
— Да, благодаря — кимна дамата.
Уил извади последните сушени праскови и коравата ръжена пита — всичко, което му беше останало — и раздели храната. Разбира се, жилоногите си взеха съвсем малко.
— А за водата — в този свят изглежда не се намира такава — каза Уил. — Ще трябва да почакаме, докато се върнем оттатък.
— Тогава не е зле да побързаме — обади се Лира. Най-напред обаче тя извади алетиометъра. Виждаше го ясно, не като вечерта, но пръстите й бяха вдървени и непохватни от съня. Въпросът й беше дали в долината все още се таи някаква опасност.
Не, гласеше отговорът. Всички войници си бяха отишли, а селяните бяха по домовете си. Можеха да тръгват.
Прозорецът изглеждаше странно сред ослепителния блясък на пустинята — върху потъналата в сянка гъста зеленина отвъд се очертаваше светъл квадрат и храстът приличаше на увиснала във въздуха картина. Жилоногите искаха да го погледнат и бяха изумени, че не могат да го видят от мястото си, а само под определен ъгъл тогава той изскачаше ненадейно пред погледа.