Мечокът обърна един от камъните на пода на пещерата и нареди на Лира да потърси още от същия вид. Той обясни, че тези камъни при нагряване изпускат газ, който ще обвие ножа и ще спре достъпа на въздух до острието, а металът има свойството да поглъща част от въздуха и това влошава качеството му.
Лира започна да се оглежда и скоро с помощта на Панталеймон, превърнат в бухал, събра десетина такива камъка. Йорек й обясни как и къде да ги нареди, после й показа как да вее с метличката от клони, за да е сигурна, че газът приижда равномерно към наковалнята.
Уил трябваше да се грижи за огъня и мечокът дълго и подробно му обяснява как точно трябва да го поддържа, докато се увери, че е разбрал всичко. От правилното подклаждане зависеше много, а той нямаше да има възможност да прекъсва работата си, за да им дава указания. Ако Уил се справеше със задачата си, всичко щеше да върви като по вода.
Йорек обясни още нещо — че поправеният нож няма да изглежда такъв, какъвто е бил. Щеше да стане по-къс, защото всяко строшено парче щеше да припокрива съседните, иначе нямаше как да бъдат съединени. Повърхността също щеше да се окисли леко, независимо от изпускания от камъните газ, и част от блясъка щеше да се изгуби. Естествено, дръжката щеше да бъде съвсем овъглена, затова пък острието щеше да стане не по-малко остро.
Уил се вглеждаше в пламъците със сълзящи очи и наместваше всяка клонка с обгорени пръсти, но накрая огънят се разгоря точно така, както го искаше Йорек.
През това време мечокът стържеше и удряше с чука един камък, голям колкото юмрук, след като беше изпробвал и отхвърлил няколко преди него. Със силни удари той оформи главата на чука и я заглади. Замириса на пушек и барут. Двамата шпиони наблюдаваха с интерес, дори и Панталеймон беше нетърпелив — беше се превърнал в сврака и махаше с крила над огъня да го разпалва.
След известно време чукът беше готов и Йорек постави първите две парчета от кинжала в огнището, после нареди на Лира да издухва с метличката газа към тях, а самият той застана над огъня и зачака. Уил видя как повърхността на метала започна да се нажежава — най-напред почервеня, после стана жълта, накрая бяла.
Йорек изчакваше, готов с едно движение да измъкне парчетата от огъня. Металът отново се промени, повърхността му заблестя ослепително и започна да изпуска искри.
Дясната ръка на Йорек се стрелна към огъня и измъкна едното парче, после и второто. Стиснал метала с огромните си остри нокти, той внимателно го постави върху наковалнята, приспособена от гърба на ризницата му. Уил усети миризмата на обгорени нокти, но мечокът не й обърна внимание, а светкавично нагласи двете парчета така, че да се припокрият, вдигна каменния чук и го стовари върху тях.
Върхът на ножа подскочи върху наковалнята и Уил с трепет си помисли, че целият му по-нататъшен живот зависи от онова, което ще се случи с това триъгълно парче метал, способно да напипва пролуките между атомите. Опънатите му нерви като че откликваха на всяко потрепване на пламъка, на всяко разместване на атомите в металната решетка. Преди да види работата на Йорек, той беше убеден, че ножът може да бъде поправен само с най-съвършени инструменти, в истинска пещ, но сега разбираше, че мечият крал е сътворил най-съвършените инструменти и най-добрата пещ, която може да съществува.
Сред чукането и звъна на метал се надигна гласът на Йорек:
— Дръж го с мислите си! Ти също си ковач и участваш заедно с мен!
Уил усещаше как цялото му същество се разтърсва от ударите на тежкия чук, който мечокът стискаше. Следващото парче също трябваше да се нажежи и Лира усърдно махаше с метличката, за да прати нагорещения газ към него и да го предпази от разяждащото въздействие на въздуха. Уил чувстваше всичко това, усещаше как атомите се свързват помежду си и образуват нови кристали, как се оформя нова невидима решетка.
— Върхът! — изрева Йорек. — Дръж върха прав!
Той се подчини и му помогна мислено да съедини двете парчета, които прилепнаха съвършено едно към друго.
Когато стигнаха до последното късче, ушите на Уил бучаха. Той ce чувстваше толкова изтощен, че едва успяваше да реди клонките в огъня. От него се искаше да вижда всяка връзка, иначе ножът нямаше да бъде същият. Бяха стигнали до най-трудната част — трябваше да съединят острието с последното малко парче, за което беше закрепена дръжката. Ако Уил не успееше да го задържи мислено в едно цяло с останалата част, ножът просто щеше да се разпадне, сякаш не е бил поправян.
Мечокът също го знаеше и спря, преди да започне нагряването на последното парче. Той погледна момчето и в очите му не се четеше нищо, само бездънен черен блясък, но Уил го разбра — това беше работа, тежка работа, но заедно те можеха да се справят с нея.