— Ясно — кимна мечокът.
Двамата мълчаха дълго — поне така се стори на Уил, който едва издържаше на хапещия студ. Но Йорек още не беше свършил, а момчето се чувстваше слабо и замаяно от удара и не смееше да се довери на краката си.
— Много компромиси направих — промълви мечият крал. — Може би с помощта, която ти оказвам, аз обричам кралството си на унищожение. А може и да не е така, може би унищожението така или иначе е неизбежно. А може и да съм го отдалечил във времето. Това ме тревожи — принуден съм да върша неща, чужди на мечата природа, да мисля и да се съмнявам като човек. Но едно нещо ще ти кажа. Ти и сам го знаеш, но предпочиташ да си затвориш очите. Затова ще го изрека открито, за да съм сигурен, че си ме разбрал. Ако искаш да успееш в това, което си си наумил, не бива да мислиш за майка си. Забрави я засега. Ако умът ти е раздвоен, ножът пак ще се счупи. А сега искам да се сбогувам с Лира. Ти ще трябва да останеш в пещерата — онези двамата няма да позволят да се скриеш от погледа им, а аз не искам да чуят какво си говорим с нея.
Уил усети как гърлото му се свива и дъхът му се учестява, но успя да промълви:
— Благодаря, Йорек Бирнисон.
И това беше всичко.
Двамата закрачиха мълчаливо към пещерата, където огънят озаряваше с топлите си отблясъци дълбокия мрак.
Йорек се зае с последната процедура по възстановяването на тънкия кинжал. Той го пъхна в неугасналите въглени и дълбините на метала засияха със стотици преливащи се цветове. Когато настъпи моментът, Йорек нареди да Уил да го извади и да го хвърли в преспата пред входа на пещерата.
Дръжката от розово дърво беше овъглена и разкривена, но Уил омота една риза около ръката си и изпълни точно нарежданията на мечока. Сред съскането и кълбящата се пара той усети как атомите най-сетне се свързват в неделимо цяло и ножът е така остър, както и преди, а върхът може да открива невидими за окото пролуки.
Ала видът му не беше същият. Сега беше по-къс и не толкова изящен, а сребристата му повърхност бе помътняла. Всъщност изглеждаше грозен и наранен.
Когато се охлади достатъчно, Уил го пъхна в раницата, седна и зачака Лира да се върне, без да обръща внимание на двамата шпиони.
Йорек я отведе още по-далеч, където не можеха да ги видят от пещерата, обгърна я с огромните си лапи и тя се настани в тях като в люлка, а Панталеймон се сгуши на гърдите й, превърнат в мишле. Йорек се наведе над нея и притисна лице към обгорените й ръце. Без да каже дума, той започна да ги ближе. Това облекчи болката й и я накара да се почувства спокойна и сигурна както никога в живота си.
Ала когато ръцете й бяха чисти от саждите и мръсотията, Йорек заговори. От вибриращия му глас по гърба й полазиха тръпки.
— Лира Златоуста, какъв е този план да идеш на гости при мъртвите?
— Хрумна ми насън, Йорек. Видях духа на Роджър, който ме викаше… Нали си спомняш Роджър? След като се разделихме с теб, той беше убит и вината беше моя, поне аз така го чувствам. И си мисля, че трябва да довърша започнатото, това е всичко. Да отида и да му кажа, че съжалявам — и ако мога, да го измъкна оттам. Ако Уил може да отвори прозорец към света на мъртвите, значи трябва да опитаме.
— Мога и трябва са различни неща.
— Но ако трябва и можеш, тогава нямаш извинение да не го направиш.
— Докато си жива, нямаш работа с мъртвите.
— Не е така, Йорек — меко възрази тя. — Длъжни сме да спазваме обещанията си, независимо колко е трудно. Ще ти призная, само на теб — умирам от страх. И ми се иска никога да не ми се беше присънвал този сън, а на Уил да не му беше хрумвало, че можем да проникнем там с помощта на ножа. Но станалото — станало. Не можем да се измъкнем.
Лира усети треперенето на Панталеймон и го погали с изранените си ръце.
— Само че не знаем как да стигнем дотам — продължи тя. — И няма да разберем, докато не опитаме. А ти какво ще правиш, Йорек?
— Ще се върна на север с моите поданици. Не можем да живеем в планината. Дори снегът тук е различен. Мислех, че ще можем да останем, но в морето ще ни е по-лесно, дори и да е топло. Това си струваше да се знае. Освен това си мисля, че ще сме нужни там. Усещам войната, когато е на прага ми. Надушвам я. Чувам я. Преди да тръгна насам, говорих със Серафина Пекала. Тя ми каза, че отива при повелителя Фаа и циганите. Ако се задава война, ние ще сме нужни там.
При споменаването на познатите и скъпи имена Лира се оживи и се изправи. Но Йорек още не беше свършил.