— Да — каза тя. — Знам за какво говориш. Ние му казваме… Думата, която употреби, на техния език означаваше светлина.
— Светлина? — повтори Мери.
— Не, не светлина — отвърна Атал и повтори думата по-бавно, за да може тя да схване разликата. — Нещо като светлината върху водата, когато има малки вълнички по залез, и пламти… наричаме я така, но това е наподобяване.
Мери вече знаеше, че наподобяване е тяхната дума за метафора, и попита:
— Значи не е точно светлина, но вие я виждате и ви прилича на светлината върху водата по залез?
— Да. Всички мулефи я имат. Ти също. Така разбрахме, че си като нас, а не като тревопасните. Те я нямат. Ти изглеждаш толкова странна и ужасяваща, но си като нас, защото имаш…
И отново последва думата, която Мери не можеше да повтори нещо като зраф или зарф, придружено с едва доловимо движение на хобота наляво.
Вълнението й беше неописуемо, но трябваше да се овладее, за да намери точните думи.
— Какво знаете за нея? Откъде идва?
— От нас. И от маслото — отвърна Атал.
Мери знаеше, че става дума за маслото в шушулките.
— От вас ли?
— Когато пораснем. Но без дърветата тя отново ще изчезне. А с колелата и маслото остава при нас.
Когато пораснем… Мери отново трябваше да сдържа чувствата си. Това беше едно от нещата, които вече знаеше за Сенките — че децата и възрастните реагираха на тях по различен начин или събуждаха различен вид сенчеста активност. Не беше ли й казала Лира, че учените от нейния свят са открили нещо подобно за Праха, както се наричаха там Сенките? Ето още едно потвърждение!
То се свързваше и с онова, което Сенките й бяха казали чрез екрана на компютъра точно преди да напусне своя свят — какъвто и да беше проблемът, той имаше връзка с голямата промяна в човешката история, чийто символ беше митът за Адам и Ева. С изкушението, грехопадението, първородния грях. При изследванията си на изкопаеми човешки черепи колегата й Оливър Пейн беше открил, че преди около трийсет хиляди години възникнало огромно нарастване на количеството сенчести частици около човешките останки. Нещо се беше случило тогава, някакъв еволюционен скок, който беше превърнал човешкия мозък в съвършен канал за умножаване на ефекта им.
— От колко време съществуват мулефите? — попита Мери.
— От трийсет и три хиляди години — отвърна Атал.
Тя вече се беше научила да чете по лицето на приятелката си и сега се засмя, като видя как челюстта на Мери увисна. Смехът на мулефите беше така весел и заразителен, че тя обикновено не можеше да устои и също се разсмиваше, но този път остана сериозна.
— Откъде знаете с такава точност? Нима историята ви помни всичките тези години?
— О, да! — увери я Атал. — Откакто имаме зраф, имаме и памет за миналото. Преди това не сме знаели нищо.
— Какво се е случило, та да получите зрафа?
— Открили сме как да използваме колелата. Един ден едно безименно същество намерило шушулка и започнало да си играе с нея. И докато си играела…
— Играела?
— Да. Но тогава нямала име. Видяла в пролуката на шушулката навита змия. И тогава змията й казала…
— Змията е говорела?
— Не, не! Това е наподобяване! Историята разказва, че змията попитала: „Какво знаеш? Какво помниш? Какво виждаш пред себе си?“ А тя отвърнала: „Нищо, нищо, нищо!“ И змията казала: „Пъхни крака си в дупката, където аз си играех, и ще станеш мъдра.“ И тя пъхнала крака си в пролуката, както й казала змията. И маслото проникнало в крака й и я накарало да вижда по-ясно от преди, и първото нещо, което видяла, бил зрафът. Това било толкова странно и приятно, че тя поискала веднага да го сподели с всичките си събратя. Тя и другарят й го показали на останалите и всички открили, че знаят кои са, че са мулефи, а не тревопасни. И се нарекли с имена. Нарекли се мулефи. Дали имена на дърветата и на всички растения и твари.
— Защото били различни — каза Мери.
— Да, различни били. Такива били и децата им, защото когато падали нови шушулки, те им показвали как да си служат с тях. А когато децата поотраснели, те също започвали да излъчват зраф, а когато станели достатъчно големи да си служат с колелата, зрафът се връщал с маслото и оставал при тях. Така мулефите разбрали, че трябва да садят повече дървета заради маслото, но шушулките били толкова твърди, че много рядко семената успявали да поникнат. Тогава мулефите осъзнали какво трябва да правят, та да помогнат на дърветата — да се движат с помощта на колелата и да ги трошат, и така мулефите и дърветата заживели заедно.
Мери разбра около четвърт от онова, което Атал говореше, но къде с въпроси, къде с догадки успя да си изгради доста вярна картина. По това време познанията й по езика се бяха увеличили значително, но колкото повече напредваше, толкова по-трудно й се виждаше, защото всяко ново откритие водеше до нови въпроси.