Ето защо сега тя се съсредоточи върху зрафа, който й се струваше най-важен, И това я наведе на мисълта за огледалото.
Или по-точно, сравнението между зрафа и отблясъците върху водата. Отразената светлина се поляризираше — може би същото беше и със сенчестите частици, когато се държаха като светлина.
— Аз не виждам зрафа като вас — каза Мери. — Но искам да направя огледало от растителен лак, защото може би той ще ми помогне да го видя.
Атал веднага се запали от идеята и двете бързо измъкнаха мрежата. Вътре се мятаха три хубави риби, което беше изтълкувано като добър знак.
Дървесният лак се правеше от друго дърво, много по-малко от онова с шушулките, което се отглеждаше именно с тази цел. Те варяха сока и го разтваряха в алкохол, който правеха от дестилиран плодов сок. Полученото вещество имаше гъстотата на мляко и цвета на кехлибар и се използваше за лакиране. Мулефите покриваха повърхността на дървото или раковината, които обработваха, с двайсетина слоя от лака, като оставяха всеки от тях да се втвърди под влажно парче платно, преди да нанесат следващия. Така постепенно повърхността ставаше яка и блестяща. Обикновено я правеха матова с помощта на различни окислители, но понякога я оставяха прозрачна и именно това беше заинтригувало Мери — лакът с цвят на чист кехлибар имаше същите любопитни свойства като минерала, познат като исландски шпат. Той разделяше светлинните лъчи на две, така че ако човек погледнеше през него, всичко се виждаше двойно.
Тя започна с това, че си намери сравнително плоско парче дърво, наподобяващо чам, и започна да го стърже с парче пясъчник — тук не използваха метали, така че нямаха и пили — докато го пооглади. Това беше методът, който използваха мулефите, и с повечко време и усилия се получаваше напълно приличен резултат.
После заедно с Атал посетиха горичката, където растяха лаковите дървета. Мери обясни подробно какво възнамерява да прави и помоли за разрешение да използва сока. Мулефите с готовност се съгласиха, но бяха твърде заети, за да се включат в работата й. Двете с Атал източиха малко от лепкавия смолист сок и се заеха с дългия процес на варене, разтваряне и ново варене, докато лакът беше готов.
За нанасяне на лака мулефите си служеха с един вид възглавнички от памучни влакна. Следвайки напътствията на един опитен майстор, тя усърдно нанасяше слой след слой. Разликата беше незабележима, но след време покритието осезаемо се удебели. Беше нанесла над четиридесет слоя, когато лакът й свърши, и сега дебелината беше почти пет милиметра.
След нанасянето на последния слой идваше полирането. Тя цял ден търка повърхността с леки кръгообразни движения, докато я заболяха ръцете и главата й започна да пулсира.
Вече не искаше и да чуе за работа, а отиде да си легне.
На другата сутрин мулефите отидоха да работят в малък гъсталак от „пискюли“, както ги наричаха те. Целта беше да проверят дали филизите растат така, както са ги посадили, и да затегнат ликото, с което бяха привързани, та да им придадат нужната форма. Помощта на Мери беше много ценна, защото тя можеше да бръкне в по-тесните пролуки и да използва и двете си ръце за връзването.
Едва когато свършиха работа и се върнаха в селото, Мери започна да експериментира, или по-точно да си играе, защото все още нямаше ясна представа какво точно прави.
Най-напред се опита да използва лакираното дърво просто като огледало, но заради липсата на сребърна амалгама успя да види само смътно отражение.
Помисли си, че всъщност й трябва само лакът, без дървото, но мисълта да прави ново огледало я изпълни с ужас. Пък и как би могла да го направи плоско?
Мина й през ума просто да изреже дървото и да остави само лака. Това също щеше да отнеме време, но поне можеше да използва сгъваемия нож. Тя започна работа, като внимателно отстрани тресчица по тресчица дървената основа, но така или иначе остана един слой, който не можеше да бъде премахнат по никакъв начин.
Запита се какво ли ще стане, ако го накисне във вода. Дали лакът щеше да се размекне?
— Няма — успокои я наставникът й. — Ще си остане твърд завинаги. Но защо не опиташ това?
И й показа някаква течност в каменна купа, която по думите му би разяла всяко дърво само за няколко часа. Изглежда беше киселина, поне така миришеше.
Обясни и, че това едва ли би наранило лака, пък и щетите лесно биха могли да се поправят. Идеята й го заинтригува и той й помогна да нанесе киселината върху дървото, като й разказваше как се получава с помощта на дестилация и разтваряне на някакъв минерал, добиван от плитките езера, за които само беше чувала, но не беше посещавала.