Постепенно дървото омекна и се отлепи. В ръцете на Мери остана само прозрачната пластина от жълтеникаво-кафяв лак с големината на лист хартия.
Тя полира обратната страна със същото усърдие като предната, докато повърхността стана гладка и лъскава като огледало.
А когато погледна през нея…
Нищо особено. Виждаше се ясно, но образът беше двоен, а левият и десният бяха леко разместени един спрямо друг.
Мери се запита какво ли ще стане, ако погледне през две пластини, поставени една върху друга.
Извади сгъваемия нож и се опита да прокара черта през средата, за да разчупи пластината на две. Наложи се да повтори многократно опита, като неведнъж остреше ножа на един гладък камък. Най-сетне се получи отчетлива линия. Тя постави отдолу тънка пръчка и рязко натисна двете страни на пластината — беше виждала стъкларите да го правят. Методът сполучи и сега държеше в ръце две пластини.
Постави една върху друга и погледна през тях. Кехлибареният цвят беше станал по-наситен и като фотографски филтър подчертаваше някои цветове и приглушаваше други, което донякъде променяше картината. Най-интересното беше, че вече не се виждаше двойно, но от Сенките нямаше и следа.
Мери раздели двете пластини и се изуми от новата промяна. Когато ги постави на около педя разстояние една от друга, нещо любопитно се случи — кехлибареният цвят изчезна и всичко доби нормалните си багри, но по-ярки и по-искрящи.
В този миг се появи Атал, която беше дошла да погледне.
— Сега видя ли зрафа? — попита тя.
— Не, но виждам други неща — отвърна Мери и се опита да й ги покаже.
Атал прояви известен интерес, но по-скоро от учтивост, а не с чувството, че е станала свидетел на откритие, каквото изпитваше Мери. Много скоро залифата се умори да гледа през лаковите пластини и седна на тревата да почисти колелата си. Понякога мулефите си помагаха при чистенето на ноктите, но това беше no-скоро вид социално общуване, и Атал веднъж или два пъти беше търсила помощта на Мери. Тя на свой ред позволяваше на приятелката си да я среше. Харесваше й усещането, когато мекият хобот вдигаше и пускаше косата й и докосваше и масажираше кожата на главата й.
Сега Мери усети, че Атал е настроена точно на тази вълна, остави пластините и плъзна пръсти по изумително гладките и хлъзгави нокти на приятелката си.
Залифата беше доволна и умиротворена от тази близост, доволна беше и самата Мери. Атал беше млада и неомъжена, а в групата нямаше млади мъже, затова трябваше да си потърси някой залиф от друга група. Ала контактите никак не бяха лесни и понякога Мери усещаше, че приятелката й се притеснява за бъдещето.
Когато ноктите на залифата бяха почистени, тя се качи на колелата и тръгна да помага да приготвят вечерята. Мери се върна към пластините и почти в същия миг направи откритие.
Бе поставила двете парчета лак на една педя разстояние, разчитайки да види същата ярка картина, но нещо се беше случило.
Когато погледна през тях, съзря рояк златни искрици, обгръщащи силуета на Атал. Те се виждаха само през едно малко късче от лака и Мери скоро разбра защо — там беше докоснала повърхността с пропитите си с масло пръсти.
— Атал! — извика тя. — Върни се, бързо!
Залифата се обърна и се насочи към нея.
— Дай ми малко от маслото — помоли Мери. — Колкото да намажа лака.
Атал с готовност й позволи да прокара пръсти по отворите на колелата и се загледа любопитно как приятелката й нанася тънък слой от сладкото прозрачно вещество върху една от пластините.
Мери притисна пластините една в друга, завъртя ги, за да разнесе маслото, и отново ги раздалечи на една педя разстояние.
Когато погледна през тях, всичко се беше променило. Вече виждаше Сенките. Ако беше присъствала в колежа „Джордан“, когато лорд Азриел прожектираше фотограмите си, направени с помощта на специалната емулсия, веднага щеше да познае ефекта. Накъдето и да погледнеше, виждаше злато, точно както й го беше описала Атал. Искрици светлина, които плаваха и кръжаха във въздуха, а понякога се движеха целеустремено в общ поток. Сред тях беше светът, който виждаше с невъоръжено око — тревата, реката, дърветата. Ала всеки път, когато погледнеше разумно същество, някой от мулефите, светлината се сгъстяваше и започваше да танцува. И, странно нещо, тя не само не правеше силуетите по-неясни, а дори ги изчистваше.
— Не знаех, че е толкова красиво — промълви Мери.
— Разбира се, че е красиво — отвърна приятелката й. — Странно е, като си представя, че ти не ги виждаш. Погледни това дете…