Тя посочи едно от малките деца, които играеха сред високата трева — то тичаше тромаво след скакалците, спираше внезапно, за да разгледа някоя тревичка, падаше, отново се изправяше и пак хукваше… Около него плаваше златиста мъгла, имаше я и над къщите, рибарските мрежи и вечерния огън. При децата тя беше по-плътна, но не много. Ала все пак при тях тя беше изпълнена с малките вихрушки на намеренията, които политаха, разпадаха се и се рееха наоколо, за да угаснат, когато се зараждаха нови.
Около майката златистите искрици бяха далеч по-ярки, а потоците, в които се движеха — по-ясно изразени и мощни. Тя приготвяше храна — ръсеше брашно върху един плосък камък и правеше тънки питки, като в същото време наблюдаваше детето. Сенките, които я обливаха, бяха самият материализиран образ на отговорността и майчината грижа.
— Значи най-сетне ги видя — каза Атал. — Е, сега трябва да дойдеш с мен.
Мери я погледна с недоумение. Тонът на Атал беше особен, сякаш искаше да каже: „Най-сетне си готова! Ние те чакахме. Сега всичко трябва да се промени.“
Появиха се и други мулефи — от хълма, от къщите, откъм реката. От нейната група, но и други, непознати, които поглеждаха любопитно към нея. Тропотът на колелата върху утъпканата земя беше силен и равномерен.
— Къде трябва да отида? — попита Мери. — И защо са дошли всички те?
— Не се тревожи — каза Атал. — Ела с мен, нищо лошо няма да ти сторим.
Тази среща като че беше планирана отдавна, защото всички знаеха къде да отидат и какво да правят. На края на селото имаше ниска могила с правилна форма, добре утъпкана, с широки полегати пътеки от двете страни, и тълпата — може би към петдесетина души — бързаше нататък. Във въздуха висеше димът от огньовете, на които се готвеше, а залязващото слънце позлатяваше всичко наоколо. Мери усети аромата на печена царевица и миризмата на самите мулефи — смесица от масло, нагрята плът и още нещо, което й напомняше за конюшня.
Атал я побутна към могилата.
— Какво става? — отново попита Мери. — Кажи ми!
— Не, не. Няма да съм аз. Сатамакс ще ти каже.
Мери не беше чувала името Сатамакс, а залифът, когото Атал посочи, й беше напълно непознат. Беше по-стар от всички останали. В основата на хобота му растяха безредно бели косми, а движенията му бяха сковани, сякаш страдаше от артрит. Другите мулефи го заобикаляха внимателно и Мери проумя защо, когато успя крадешком да хвърли поглед към него през лаковите пластини — облакът от сенчести частици около стария залиф беше толкова наситен и богат, че дори тя изпита неволно уважение, въпреки че не беше съвсем наясно какво означава това.
Когато Сатамакс беше готов да говори, тълпата постепенно утихна. Мери беше застанала близо до могилата, а Атал стоеше до нея като верен страж, но тя усещаше погледите на всички върху себе си и се чувстваше като нова ученичка в непознато училище.
Сатамакс заговори. Гласът му беше дълбок и богат, жестовете — сдържани и грациозни.
— Всички ние сме се събрали тук да приветстваме чужденката Мери. Онези от нас, които я познават, са й благодарни за всичко, което е направила, откакто е сред нас. Изчакахме, докато тя овладее достатъчно езика ни. С помощта на много от нас и особено на залифата Атал чужденката Мери вече ни разбира. Но имаше още едно нещо, което тя трябваше да разбере, и това е зрафът. Тя знаеше за него, но не можеше да го вижда като нас, докато не си направи уред, през който да гледа. Сега, когато успехът е налице, Мери е готова да научи повече за помощта, която трябва да ни окаже. Ела насам, Мери.
Тя почувства, че краката й се подкосяват от вълнение, но се подчини и пристъпи към стария залиф. Мина й през ума, че сега е неин ред, и заговори:
— Всички вие ме накарахте да почувствам, че съм ваша приятелка. Мулефите са добри и гостоприемни. Аз идвам от свят, където животът е съвсем различен, но някои от нас знаят за съществуването на зрафа. Благодарна съм ви, че ми помогнахте да направя стъклото, през което мога да го виждам. Ако мога и аз с нещо да ви помогна, с радост ще го сторя.
Изразяваше се доста по-тромаво, отколкото в разговорите с Атал, и се боеше, че няма да я разберат. Беше й трудно едновременно да следи и за думите, и за жестовете, но изглежда успя.
— Хубаво е, че говориш — каза Сатамакс. — Надяваме се, че ще можеш да ни помогнеш. Ако ти не успееш, не виждам как можем да оцелеем. Туалапите ще ни изтребят до един. Повече са отвсякога и с всяка изминала година броят им се увеличава. Нещо става с този свят. Повече от трийсет и три хиляди години, откакто съществуват мулефите, сме се грижили за земята. Имаше равновесие. Дърветата бяха здрави, тревопасните също, а ако от време на време ни нападаха туалапите, това не беше толкова страшно, защото и техният, и нашият брой се запазваше. Ала преди стотина години дърветата започнаха да боледуват. Грижехме се за тях, правехме всичко по силите си, но шушулките ставаха все по-малко, листата скапваха, когато не им беше време, а някои от дърветата умряха. Това никога не се е случвало по-рано. В паметта ни няма запазен такъв спомен. Разбира се, това е бавен процес, но и самият ритъм на живота ни е такъв. Ние не го съзнавахме, докато не се появи ти. Виждали сме пеперуди и птици, но те нямат зраф. Ти имаш, колкото и да си странна на вид, но в същото време си бърза и стремителна като птиците и пеперудите. Разбра, че трябва да направиш нещо, за да видиш зрафа, и веднага създаде инструмент от материалите, които ние познаваме от хиляди години. В сравнение с нас ти мислиш и действаш със стремителността на птица. Така осъзнахме, че нашият ритъм ти се вижда бавен. Ала тъкмо в това е надеждата ни. Ти можеш да виждаш неща, недостъпни за сетивата ни, връзки и възможности, които ние не съзираме, както твоите очи най различаваха зрафа. Сами не можем да открием пътя към оцеляването, но се надяваме ти да успееш. Надяваме се бързо да разбереш причината за болестта на дърветата и да намериш лек. Може би ще откриеш и начин да се справим с туалапите, които са толкова мощни и многобройни. И се надяваме да го направиш бързо, защото иначе ще загинем.