Тълпата зашумя одобрително. Всички гледаха Мери и тя отново се почувства като ученичка в ново училище, където й се възлагат големи надежди. Беше и донякъде поласкана — мисълта, че я възприемат като птица, стремителна и неуморна, беше нова и приятна, защото тя открай време се мислеше за бавна и мудна. Но в същото време й хрумна, че може би правят ужасна грешка, като разчитат на нея. Те нищо не разбираха — едва ли бе по силите й да осъществи тази тяхна отчаяна надежда.
Но трябваше да опита. Те чакаха.
— Сатамакс — изрече тя, — мулефи, вие ми гласувахте доверие и аз ще направя всичко по силите си. Вие сте добри, животът ви е разумен и красив, затова ще опитам всичко възможно, за да ви помогна. Сега, когато виждам зрафа, вече знам какво правя. Благодаря ви за доверието.
Всички закимаха и протегнаха хоботи да я погалят, докато слизаше от могилата. А тя трепереше при мисълта на какво се беше съгласила.
В този миг в света на Читагазе отец Гомес, свещеникът убиец, вървеше по неравна планинска пътечка между разкривени дънери на маслинови дръвчета. Късното следобедно слънце се промъкваше през сребристите листа, а въздухът се огласяше от цвърчене на щурци и жетварки.
Пред него сред лозите се виждаше малка ферма, чуваше се блеене на коза и ромон на поточе. Край къщата се въртеше възрастен мъж, улисан в някаква работа, а стара жена водеше козата да я дои.
Долу в селото беше научил, че жената, която търсеше, е минала по този път и е казала, че отива в планината. Може би тези старци я бяха видели. Дори да не научеше нищо ново, поне можеше да купи сирене и маслини и да пийне изворна вода. Отец Гомес беше свикнал да живее скромно, а и време имаше достатъчно.
18.
Преддверията на смъртта
О, ако беше възможно! Тогава бихме могли да си говорим с мъртвите дни наред!
Лира се събуди преди разсъмване от треперенето на Панталеймон, който се беше сгушил на гърдите и, и реши да се поразходи и да се стопли. Небето започваше да светлее. Наоколо цареше мъртва тишина, по-бездънна и от тази в покритата със сняг Арктика. Отникъде не полъхваше ветрец, а морето беше толкова гладко и неподвижно, че нито една вълничка не близваше пясъка. Светът сякаш беше застинал между две вдишвания.
Уил спеше дълбоко, положил глава върху раницата, за да пази ножа. Плащът се беше смъкнал от рамото му и тя го зави, като си даваше вид, че гледа да не докосне демона му. Той би трябвало да има форма на котка и да е свит на кълбо също като него. Не можеше да го няма, сигурно беше някъде тук!
С дремещия Панталеймон в ръце тя се отдалечи и седна на склона на една дюна. Оттук никой нямаше да ги чуе.
— Онези дребосъци! — промърмори Панталеймон.
— Не ми харесват! — решително заяви Лира. — Мисля, че трябва да се отървем от тях по най-бързия начин. Ако ги оплетем в мрежа или нещо от този род, Уил ще може да отвори прозорец и тогава сме свободни!
— Нямаме мрежа, нито „нещо от този род“. Пък и не вярвам да са толкова глупави. Той ни гледа.
Панталеймон се беше превърнал в ястреб и очите му бяха по-зорки от нейните. Чернотата на небето с всяка изминала минута се превръщаше в ефирно синьо. Първите лъчи на слънцето вече позлатяваха хоризонта и пламтящата ивица сияеше ослепително. Лира седеше на дюната и светлината стигна до нея няколко секунди преди да докосне пясъчния бряг, после се придвижи към Уил. Момичето видя дребната фигурка на кавалера, застанал до главата на Уил — беше буден и ги гледаше.