— Цялата работа е там, че не могат да ни накарат да играем по тяхната свирка — каза тя. — Не им остава нищо, освен да вървят с нас. Сигурна съм, че това ги вбесява.
— Ако те ни хванат и опрат жилата си в нас, Уил ще трябва да отстъпи.
Лира се замисли. Спомни си живо ужасния вик на болка, който госпожа Колтър нададе, конвулсиите и безумния й поглед, зловещото гърчене на златистата маймунка, когато отровата проникна във вените й… А това беше само драскотина. Уил нямаше да има друг избор, освен да се подчини.
— А ако мислят, че той няма да отстъпи? — хрумна й внезапно. — Представи си, че го мислят за толкова студенокръвен, та да ни остави да умрем пред очите му? Най-добре е да останат с това убеждение, стига да може.
Беше взела алетиометъра и сега разгърна черното кадифе и го загледа. Лека-полека се потопи в познатия транс, в който множеството пластове на смисъла се проясняваха, но невидимата връзка между тях не се прекъсваше, а ставаше по-отчетлива. Докато пръстите й търсеха символите, умът й формулираше думите: как да се отървем от шпионите?
Стрелката трепна и започна да препуска по-бясно от когато и да било — толкова бързо, че Лира за пръв път се уплаши да не пропусне някой символ, ала част от мозъка й регистрираше всичко със съвършена точност.
Отговорът гласеше: „Не се опитвайте, защото животът ви зависи от тях.“
Това беше изненада, и то не от най-приятните. Следващият въпрос беше: „Как да стигнем до земята на мъртвите?“
Алетиометърът отговори: „Вървете надолу. Следвайте ножа. Вървете напред. Следвайте ножа.“
Последният й въпрос беше зададен колебливо, донякъде с чувство на срам: „Правилно ли постъпваме?“
„Да — дойде незабавно отговорът. — Да.“
Тя въздъхна и се събуди от унеса. Прибра косата зад ушите си и вдигна лице нагоре, наслаждавайки се на първите слънчеви лъчи. Сега светът като че беше оживял — шумоляха насекоми и лек ветрец полюляваше сухата трева на върха на дюната.
Тя остави алетиометъра и се приближи до Уил. Панталеймон си беше придал най-страшния вид, който можа да измисли, и сега се перчеше като лъв с надеждата да уплаши жилоногите.
Мъжът беше отворил резонатора. Лира го изчака да свърши и попита:
— С лорд Азриел ли разговаряхте?
— С негов представител.
— Няма да идем при него.
— Вече му го съобщих.
— А той какво отговори?
— Онова, което каза, беше предназначено за мен, не за вас.
— Както желаете — сви рамене Лира. — Женен ли сте за тази дама?
— Не. Колеги сме.
— Имате ли деца?
— Не.
Тиалис продължи да прибира резонатора, а в това време наблизо се събуди лейди Салмакия и грациозно се изправи в дупката, която беше изкопала в пясъка. Водните кончета още спяха, привързани с тънки като паяжина връвчици, а крилата им бяха мокри от росата.
— Във вашия свят има ли големи хора, или всички са малки като вас? — попита Лира.
— Ние знаем как да се справим с големите хора! — отвърна Тиалис не особено дружелюбно, приближи се към спътницата си и тихичко й зашепна нещо.
Лира не чуваше разговора им, но с удоволствие наблюдаваше как пият вода от росата, полепнала по тръстиките. Помисли си, че водата за тях сигурно е нещо по-различно — капки с големината на юмрук! И вероятно им беше трудно ги да пробият, защото обвивката им беше жилава и еластична като на балон.
Уил също се събуди. Първата му работа беше да се ориентира къде са жилоногите, които тутакси уловиха погледа му и се обърнаха към него.
Момчето отмести очи и видя Лира.
— Искам да ти кажа нещо — изрече тя. — Ела насам, по-далеч от…
— Ако се отдалечите от нас — прозвуча ясният глас на Тиалис, ще трябва да оставите ножа. Не го ли оставите, ще се наложи да си говорите тук.
— Не можем ли да останем сами? — възмути се Лира. — Не искаме да ни слушате!
— Тогава вървете, но оставете ножа тук.
Какво пък, в края на краищата бяха сами на този бряг, а жилоногите не можеха да използват ножа. Уил се порови в раницата си, измъкна манерката и няколко бисквити и тръгна към дюната, последван от Лира.
— Попитах алетиометъра — осведоми го тя, — и той ми каза да не се опитваме да избягаме от малките хора, защото те ще ни спасят живота. Може би нямаме друг избор, освен да останем с тях.
— Каза ли им какво мислим да правим?