— Колко мислите, че ще трае тази експедиция? — попита кавалерът.
— Не се знае — отвърна Лира. — Знаем толкова, колкото и вие. Просто ще отидем там и ще видим.
— Най-напред — намеси се Уил — ще потърсим вода и още храна. Нещо лесно за носене. Затова ще се помъча да открия свят, където ще можем да си набавим всичко, и тръгваме.
Тиалис и Салмакия възседнаха кончетата, но останаха на земята. Големите насекоми нямаха търпение да полетят, но ездачите знаеха как да ги накарат да им се подчиняват. Лира за пръв път се вгледа отблизо в тях и видя изумително тънките копринени юзди, сребристите стремена и миниатюрните седла.
Уил измъкна ножа и за миг остана неподвижен, борейки се с огромното желание да потърси собствения си свят. Кредитната карта още беше у него, можеше да купи храна, дори да се обади по телефона на госпожа Купър и да попита за майка си…
Ножът издаде стържещия звук на гвоздей, чегъртащ грапав камък. Сърцето на Уил подскочи и замря. Ако пак счупеше острието, това щеше да е краят.
След няколко секунди той опита отново. Но този път не направи усилие да прогони мисълта за майка си, а си каза: „Да, знам, че е там, но сега ще гледам другаде и ще правя онова, което се иска от мен…“
Този път успя. Напипа нов свят и плъзна острието, за да направи разрез. Няколко мига по-късно всички те стояха насред чистичък двор, който им заприлича на двора на фермерска къща някъде в Холандия или Дания. Всичко беше пометено и прибрано, а вратите на конюшните бяха отворени. Слънчевите лъчи си пробиваха път сякаш през лека мъглица, а във въздуха се усещаше слаба миризма на изгоряло и на още нещо, не толкова приятно. Никъде не се виждаше жива душа, само откъм конюшните долиташе бръмчене, толкова наситено и силно, сякаш бръмчеше машина.
Лира отиде да надникне, но само след миг се върна пребледняла.
— Там има четири… — задавено изхърка тя, притиснала ръка към гърлото си. — Четири умрели коня. И милиони мухи…
— Виж! — промълви Уил, преглъщайки заседналата на гърлото му буца. — Или по-добре недей…
Той посочи малинака, който растеше по краищата на малката зеленчукова градина. От най-гъстата му част се подаваха чифт крака — единият с обувка, другият бос.
Лира не искаше да поглежда, но Уил държеше да провери дали човекът е жив и не се нуждае от помощ. Когато се върна, видът му беше тревожен.
Двамата шпиони вече бяха на вратата на къщата, която зееше широко отворена.
Тиалис бързо се върна при тях.
— Отвътре се носи някаква сладникава миризма — съобщи той и отново полетя към вратата, а в това време Салмакия оглеждаше около къщата.
Уил тръгна след кавалера. Озова се в голяма старомодна кухня с наредени на дървени лавици бели порцеланови съдове, излъскана чамова маса и изстинало огнище, над което висеше черно котле. Съседното помещение беше килер. Два от рафтовете бяха пълни с ябълки, които изпълваха цялата къща с аромата си. Тишината беше потискаща.
— Уил, да не би това да е светът на мъртвите? — прошепна Лира. И на него му беше хрумнала същата мисъл, но той я прогони.
— Не, не мисля. Просто досега не сме били тук. Какво пък, ще вземем толкова храна, колкото можем да носим. Има нещо като ръжен хляб — това е добре, той не тежи. А ето и сирене…
Когато натовариха всичко, което можеха да носят, Уил пусна златна монета в чекмеджето на голямата чамова маса.
— Какво има? — попита Лира, която забеляза озадачено вдигнатите вежди на Тиалис. — Човек трябва да си плаща, когато взема нещо.
В този момент през задната врата влезе Салмакия и кацна с кончето си на масата, озарявайки повърхността й в електриковосиньо.
— Идват някакви мъже — съобщи тя. — Пеша, с оръжия. Само на няколко минути път са. А оттатък нивите гори някакво село.
Още не беше довършила, когато се чу тропот на ботуши по чакъла, дрънкане на метал и нечий глас, който издаваше заповеди.
— Май ще трябва да се махаме — каза Уил.
Той опипа въздуха с върха на ножа и внезапно усети нещо неизпитвано досега. Острието като че се плъзгаше по много гладка повърхност, която създаваше усещането за огледало, после бавно пропадна, докато накрая вече можеше да направи разреза. Ала повърхността оказваше съпротива, сякаш беше дебел плат, и Уил примигна от изненада при вида на отворилия се прозорец — светът оттатък беше същият като този, в който се намираха, до най-малката подробност.
— Какво става? — повика го Лира.