Шпионите погледнаха оттатък озадачени. Не само въздухът се съпротивляваше на ножа, имаше и още нещо, което ги държеше и им пречеше да прекрачат отвъд. Уил трябваше да си пробие път през нещо невидимо, после с усилие издърпа и Лира. Жилоногите не успяха да преминат сами и се наложи да кацнат върху ръцете на двете деца, но дори и тогава преминаването им приличаше на борба със силен насрещен вятър. Прозрачните крила на кончетата се свиха и увиснаха и малките им ездачи трябваше да ги успокояват с нежни думи и милувки.
Ала след няколко секунди борба всички бяха отвъд. Уил напипа краищата на прозореца и ги съедини, макар да бяха напълно невидими. Войниците останаха в собствения си свят.
— Уил! — повика го Лира. Той се обърна и видя, че не са сами в кухнята. Сърцето му подскочи. Пред тях стоеше човекът, когото беше видял преди десетина минути в малинака, мъртъв и с прерязано гърло.
Беше мъж на средна възраст, слаб и с вида на човек, който прекарва по цял ден на открито. Но сега той изглеждаше зашеметен, парализиран от ужас. Очите му бяха изцъклени, а треперещата му ръка стискаше ръба на масата. Гърлото му обаче си беше цяло, както с облекчение забеляза момчето.
Човекът отвори уста да заговори, но от гърлото му не излезе нито звук. Единствено му се удаде да посочи към Уил и Лира.
— Извинете, че се натрапихме — първа се окопити Лира, — но искахме да избягаме от хората, които чухме да идват. Съжаляваме, ако сме ви изплашили. Аз съм Лира, това е Уил, а тези двамата са наши приятели, кавалерът Тиалис и лейди Салмакия. Ще ни кажете ли кой сте вие и къде се намираме?
Този нормален глас като че помогна на човека да дойде на себе си. Той потрепери, сякаш се отърсваше от кошмар.
— Аз съм мъртъв — произнесе той. — И лежа ей там, мъртъв. Сигурен съм. А вие не сте мъртви. Какво става? Бог да ми е на помощ, те ми прерязаха гърлото! Какво става?
Твърдението на човека, че е мъртъв, накара Лира да се приближи по-плътно до Уил, а Панталеймон се превърна в мишле и се сгуши на гърдите й. Колкото до двамата шпиони, те се опитваха да успокоят кончетата си, които изглежда изпитваха ужас от мъжа и се мятаха из кухнята, търсейки изход.
Мъжът обаче не ги забелязваше. Той все още се опитваше да разбере какво става.
— Дух ли сте? — попита Уил.
Човекът му протегна ръката си и Уил се опита да я поеме, но пръстите му се сключиха във въздуха. Единственото, което усети, беше лек хладен повей.
Мъжът ужасено впери поглед в ръката си. Вцепенението вече го напускаше и той започваше да усеща безнадеждността на положението си.
— Вярно е — промълви. — Мъртъв съм… мъртъв съм и ще отида в ада…
— Тихо! — каза Лира. — Отиваме там заедно. Как се казвате?
— Някога бях Дирк Янсен, а сега… Не знам какво да правя… къде да ида…
Уил отвори вратата. Дворът беше същият, градината не беше променена, отгоре светеше същото мъгляво слънце. Там беше и тялото на мъжа. Недокоснато.
От гърлото на Дирк Янсен се изтръгна стон, сякаш едва сега се беше убедил в очевидното. Кончетата изхвърчаха през вратата и стремително излетяха нагоре, по-бързи и от птици. Мъжът се озърташе безпомощно, кършеше ръце и жално стенеше.
— Не мога да остана тук… Не мога. Но това не е фермата, която познавам. Нещо не е наред. Трябва да тръгвам…
— Накъде ще тръгнете, господин Янсен? — попита Лира.
— По пътя. Не знам. Трябва да вървя. Не мога да остана тук…
Салмакия се спусна и кацна на ръката на Лира и миниатюрните нокти на кончето се забиха в дланта й.
— Откъм селото идват хора — каза шпионката. — Хора като този човек тук… И всичките вървят в една посока.
— Тогава ще вървим с тях — заяви Уил и метна раницата на рамо.
Дирк Янсен вече подминаваше собственото си тяло и извърна поглед. Имаше вид на пиян — спираше, пак тръгваше, олюляваше се и се спъваше в камъните на пътеката, която като жив познаваше толкова добре.
Лира тръгна след Уил, а Панталеймон се превърна в сокол и излетя толкова високо над главата й, че дъхът й спря.
— Така е — оповести той, когато се върна след няколко секунди. — Откъм селото идват хора. Мъртви…
Скоро и те ги видяха — двайсетина мъже, жени и деца, всичките като Дирк Янсен объркани и ужасени. Селото беше на около половин миля и всички вървяха скупчени близо един до друг по средата на пътя. Когато видя другите духове, Дирк Янсен се втурна към тях и те го посрещнаха с разтворени обятия.
— Може да не знаят накъде са тръгнали, но отиват заедно — каза Лира. — Най-добре и ние да вървим с тях.
— Как мислиш, дали в този свят имат демони? — попита Уил.
— Не знам. Ако видиш такъв като тях в твоя свят, ще познаеш ли, че е дух?