— Как ще разберете, когато стигнете до мястото, където трябва да идете? — попита Уил.
— Предполагам, че ще ни кажат — заяви духът без капка съмнение. — Там ще отделят грешниците от праведните, това е сигурно. Сега вече е късно за молитви. Трябваше да го правите, докато бяхте живи. Вече няма полза.
Беше съвършено ясно към коя група се причислява той самият, както и това, че не очаква тя да е голяма. Другите духове го слушаха с тревога, но той беше единственият им водач и не им оставаше друго, освен да го последват без много приказки.
Всички се повлякоха отново под смраченото небе, което беше добило цвета на мътна стомана. Живите се озъртаха на всички страни с надеждата да зърнат нещо ярко и весело, но ги очакваше разочарование. Най-сетне някъде в далечината се появи малка искрица и се понесе към тях. Лейди Салмакия пришпори кончето си с радостен възглас.
Двамата шпиони размениха няколко думи и се върнаха при децата.
— Нататък има някакъв град — съобщи Тиалис. — Има вид на бежански лагер, но явно е там от много векове, защото изглежда много стар. А отвъд него се простира море или езеро, но е забулено в мъгла. Чух крясъците на птиците. И всяка минута пристигат все нови и нови хора от всички посоки. Хора като тези тук, духове…
Самите духове го слушаха, макар и без особено любопитство. Имаха вид на хора, изпаднали в транс, и Лира изпитваше желание да ги разтърси, да ги принуди да се борят, да търсят изход.
— Как да помогнем на тези хора, Уил? — попита тя.
Момчето нямаше представа. Продължиха нататък, докато забелязаха някакво движение в далечината. Пред тях се издигаше мръсносив дим, от който картината като че ставаше още по-мрачна, а към него от всички страни прииждаха хора, по-точно духове — на върволици, по групи, по двойки и сами, но всичките с празни ръце. Стотици и хиляди мъже, жени и деца, които пъплеха през равнината към източника на пушека.
Сега пътят се спускаше полегато надолу и земята все повече започваше да прилича на сметище. Въздухът беше зловонен и задимен. Миришеше силно на химикали, на гниещи плодове, на нечистотии. И колкото повече вървяха, толкова по-лошо ставаше. Не се виждаше и сантиметър чиста земя, а единствените растения, избуяли наоколо, бяха плевелите и жилавата сивкава трева.
А пред тях, над водата, се стелеше мъгла. Тя се издигаше като канара, за да се слее с мрачното небе, а някъде от бездната долитаха птичите крясъци, за които беше споменал Тиалис.
Между купищата отпадъци и мъглата се спотайваше първият град на мъртвите.
19.
Лира и нейната смърт
Срещу приятеля си се гневях. Изрекох го на глас и не остана гняв.
Тук-там сред руините горяха огньове. Градът беше истински хаос — без улици, без площади, без свободни пространства, освен там, където къщите бяха паднали. Над цялата бъркотия се издигаха няколко църкви и обществени сгради, но и техните покриви бяха продънени, а стените — напукани. Една цяла галерия се беше срутила и се беше нанизала върху колоните отдолу. Сред празните черупки на каменните сгради се бяха приютили безредно стотици жалки бараки и навеси от изпотрошени греди, очукани варели от петрол, тенекиени кутии от бисквити, съдрани полиетиленови платнища, парчета шперплат и картон.
Духовете забързаха към града, стичаха се от всички посоки и бяха толкова много, че приличаха на песъчинките, течащи на тънка струйка в пясъчния часовник. Вървяха целеустремено право към хаоса на града, сякаш знаеха къде точно отиват, и Лира и Уил понечиха да ги последват, но ги спряха.
На една очукана врата се появи силует.
— Чакайте, чакайте!
Зад гърба на човека светеше лампа и пречеше да се различат чертите му, но децата веднага разбраха, че не е дух, а жив човек, също като тях. Беше слаб мъж на неопределена възраст, облечен в окъсан костюм в миши цвят, а в ръце държеше молив и купчинка листа, прихванати с яка метална щипка. Сградата, от която излезе, приличаше на митница на забравена от Бога граница.
— Какво е това място? — попита Уил. — И защо не можем да влезем?
— Защото не сте мъртви — уморено обясни човекът. — Ще трябва да идете в чакалнята. Продължете по същия път, после свийте наляво и дайте тези документи на чиновника на пропуска.
— Извинете, господине — обади се Лира, — но как според вас сме стигнали чак дотук, щом не сме мъртви? Това нали е светът на мъртвите?
— Това е преддверието на света на мъртвите. Понякога по погрешка тук идват и живи хора, но трябва да останат в чакалнята, докато им дойде времето.