— За колко време?
— Докато умрат.
Уил усети, че му се завива свят. Но Лира беше готова да започне спор, и това го накара бързо да се намеси:
— А можете ли да ни кажете какво става после? Духовете, които идват тук — те завинаги ли остават в този град?
— Не, не — поклати глава чиновникът. — Това е транзитен пункт. Нататък продължават с лодка.
— Докъде?
— Това не мога да ви кажа — каза мъжът и ъгълчетата на устните му се отпуснаха в горчива усмивка. — Съжалявам, но не можете да останете тук. Трябва да продължите към чакалнята.
Уил взе документите, хвана Лира за ръка и почти я повлече по пътя.
Водните кончета вече летяха доста бавно и Тиалис обясни, че им трябва почивка. Те кацнаха върху раницата на Уил, а двамата шпиони се настаниха на раменете на Лира, Панталеймон, превърнат в леопард, ги изгледа ревниво, но премълча. Малката група потегли по пътя, като заобикаляше порутените коптори и локвите помия и продължаваше да се чуди на потоците духове, които се стичаха в града.
— Трябва и ние да се доберем до водата като другите — заяви Уил. — Може би в тази чакалня ще ни кажат как. Но, интересно, не ми се виждат нито сърдити, нито опасни. И всичките тези книжа…
Всъщност „документите“ бяха просто листове, откъснати от тефтер, с надраскани с молив и зачеркнати думи. Тези хора сякаш играеха игра и чакаха кога някой от пътниците ще се опълчи или със смях ще се откаже. И все пак всичко изглеждаше толкова истинско…
Ставаше все по-тъмно и студено и пътниците започнаха да губят представа за времето. Според Лира бяха вървели около половин час, но можеше да е и два пъти по-дълго. Гледката не се променяше. Най-сетне стигнаха до дървена барака, същата като при първото спиране. Над вратата светеше мътна крушка, окачена на гол шнур.
При приближаването им на вратата се показа мъж, облечен горе-долу като първия, който държеше филия с масло. Без да каже дума, той надникна в книжата им и кимна.
Мъжът понечи да си влезе, но Уил го задържа:
— Извинете, а сега накъде да вървим?
— Намерете си място да отседнете — добродушно ги посъветва мъжът. — Просто попитайте. Тук всички чакат, също като вас.
След което се обърна и затръшва вратата зад гърба си, а пътниците се упътиха към центъра на мизерния град, където трябваше да намерят подслон живите.
Той почти не се различаваше от онзи, който обитаваха мъртвите — жалки съборетини, кърпени десетки пъти с парчета пластмаса или ръждива ламарина, килнати нелепо над калните улички. На места от дървените стълбове висяха кабели, захранващи по една или две крушки, които пръскаха мътната си светлина над най-близките колиби. Ала светлината идеше най-вече от огньовете, чиито червени отблясъци озаряваха отломките и боклуците, сякаш бяха последните остатъци от огромен пожар, оцелели единствено от зла воля.
Ала когато се приближиха, Лира и Уил започнаха да различават множеството фигури, които седяха около огньовете или в сенките, сами и на групи, и тихичко си приказваха.
— Защо тези хора са навън? — учуди се Лира. — Студено е!
— Това не са хора — отвърна лейди Салмакия. — Не са дори духове. Нещо друго са, но не мога да разбера какво.
Пътниците се приближиха към най-близката група бараки, осветена от една гола крушка, която се полюляваше на вятъра. Уил сложи ръка на дръжката на ножа. Отвън бяха наклякали няколко от онези странни, същества, наподобяващи хора, и хвърляха зарове. Когато децата приближиха, те се изправиха. Бяха петима, всичките мъже. Лицата им не се виждаха в сянката, но дрехите им бяха мизерни и окъсани.
— Как се казва този град? — попита Уил.
Отговор не последва. Един-двама се отдръпнаха назад и всичките се скупчиха близко един до друг, сякаш се бояха от нещо. Лира усети как я полазват тръпки и косите й се изправят, макар да не можеше да обясни защо. Под дрехата й Панталеймон трепереше неудържимо.
— Не, не, Лира — прошепна той, — не отивай! Да се махаме оттук! Моля те!
„Хората“ не помръдваха. Най-сетне Уил сви рамене.
— Е, какво пък, приятна вечер! — сбогува се той и си тръгна.
Същото беше и с всички останали същества, които се опитваха да заговорят. Това започваше да им действа все по-потискащо.
— Уил, да не би да са Привидения? — прошепна Лира. — Може би вече сме пораснали достатъчно, за да ги видим?
— Не мисля. Ако беше така, щяха да ни нападнат, но те самите ми се виждат уплашени. Не знам какви са.
Отвори се някаква врата и отвътре върху калната земя плисна ярка светлина. На прага стоеше човек — истински жив човек — и наблюдаваше приближаването им. Стълпените около вратата фигури се поотдръпнаха, сякаш в знак на уважение, и се видя лицето на мъжа — вяло, безизразно и кротко.