— Защото имам работа там — излъга тя, — не просто да видя моя приятел Роджър, а нещо по-важно. Един ангел ме натовари с тази задача и само аз мога да я изпълня. Прекалено е важно, за да чакам да си умра по естествен начин, трябва да действам още сега. Разбираш ли, ангелът ми заповяда така и затова с Уил сме тук. Нямахме избор.
Зад гърба й Тиалис, който беше отворил резонатора, прекъсна заниманието си и с изумление се заслуша как момичето се пазари със собствената си смърт.
Смъртта се почеса по главата и вдигна ръце, но нищо не можеше да спре Лира, нищо не беше в състояние да я отклони от набелязаната цел, дори страхът. Тя твърдеше, че е виждала и по-лоши неща от смъртта, и беше права.
— Щом нищо не може да те накара да се откажеш — изрече най-сетне смъртта, — остава само да се съглася и да те отведа в земята на мъртвите. Аз ще бъда твоят водач. Мога да ти кажа как да стигнеш дотам, но за връщането ще трябва сама да се погрижиш. Аз не мога да ти помогна.
— Приятелите ще ми помогнат — увери я Лира. — Моят приятел Уил и другите двама.
— Лира — намеси се Тиалис, — ние ще дойдем с теб, независимо от доводите на здравия разум. Преди малко ти бях сърдит, но ти направи така…
Лира усещаше, че времето за помирение е дошло, и с радост пое протегнатата й ръка, след като вече беше постигнала своето.
— Да — кимна тя. — Извинявай, Тиалис, но ако не се беше разсърдил, никога нямаше да открием смъртта ми и нямаше кой да ни отведе до света на мъртвите. Радвам се, че ти и лейди Салмакия сте тук, и съм ви искрено благодарна.
Така Лира успя да убеди смъртта си да я отведе заедно с останалите в света, където бяха отишли Роджър, бащата на Уил, Тони Макариос и още толкова други. Смъртта й нареди да отиде на зазоряване на пристана и да е готова за тръгване.
Ала Панталеймон трепереше и се свиваше от страх и Лира така и не успя да го успокои. Затова сънят й беше тревожен и накъсан, докато лежеше заедно с останалите на пода на жалката колиба, а смъртта й бдеше над главата й.
20.
Изкачването
Най-сетне се добрах — до горе допълзях. И всяко клонче, за което се ловях, към щастието бе стъпало.
Мулефите изработваха всевъзможни въжета и върви и Мери Малоун прекара цялата сутрин в преглеждане и изпробване, докато най-сетне откри онова, което търсеше, в запасите на семейството на Атал. Усукването и навиването бяха непознати в този свят, така че всички въжета бяха плетени, затова пък се отличаваха с якост и гъвкавост.
— Какво правиш? — попита Атал.
Мулефите нямаха дума за катерене и Мери трябваше дълго да ръкомаха и да обяснява. Атал беше ужасена.
— Ще се качваш във високата част на дърветата?
— Трябва да видя какво става — обясни Мери. — Помогни ми сега да приготвя въжето.
На времето Мери се беше запознала в Калифорния с един математик, който прекарваше цялото си свободно време в катерене по дърветата. Мери се беше занимавала малко с алпинизъм и го слушаше с интерес, докато той й говореше за различните техники и нужната екипировка. Дори реши да опита и тя при първа възможност. Разбира се, тогава и през ум не й минаваше, че ще й се наложи да се катери по дърветата в друга вселена, при това сама, което не беше особено приятно, но просто нямаше избор. Оставаше й единствено да се подсигури и да направи катеренето възможно най-безопасно.
Тя взе намотаното въже, достатъчно дълго, та да се прехвърли през някой от клоните на едно високо дърво и другият му край да се спусне додолу, и достатъчно яко да издържи няколко души с нейното тегло. После наряза множество парчета от по-тънко, но здраво въженце и направи от тях примки, които щяха да й служат като опора за ръцете и краката, когато ги вържеше за голямото въже.
Сега проблемът беше как да прехвърли въжето през клона. Тя се мъчи близо два часа с една жилава пръчка и тънка връв, докато успя да направи някакво подобие на лък. С ножа си издяла няколко стрели, като на мястото на перата постави твърди листа, които да стабилизират полета им. Най-сетне, след цял ден работа, беше готова да започне. Но слънцето вече залязваше, а ръцете й бяха уморени, затова предпочете да се нахрани и да си легне, докато мулефите продължаваха да обсъждат начинанието й с тихите си мелодични гласове.
На сутринта първата й работа беше да прехвърли въжето през клона с помощта на лъка и стрелите. Около нея се събра малка групичка мулефи, загрижени за безопасността й. Катеренето беше толкова чуждо на тези живи колесници, че самата мисъл ги хвърляше в ужас.